Ресурсбук България. Данни за избран сайт

 

Популизмът на власт не се уповава на интелекта

Книгата "Имитация и демокрация. Как Западът спечели Студената война, но загуби себе си" на Иван Кръстев и Стивън Холмс.

В началото на 90-те години надеждите за разпространението на либералната демокрация на Изток бяха големи. Но трансформацията на страните от Източна Европа доведе до отричане на самия либерализъм не само там, а и в сърцето на Запада. В своя блестящ труд по политическа психология Иван Кръстев и Стивън Холмс твърдят, че предполагаемият край на историята всъщност се е оказал само началото на ерата на имитацията. Анализирайки историята от последните 30 години, те показват, че вълната от популистка ксенофобия в Източна Европа се дължи предимно на негодуванието срещу императива на Запада регионът да стане като него.

Други подобни ресурси
Фирми:   Изкуство и култура
Лица:     Инженер
Стоки:    Информация, култура


 
  Снимки от сайта или реклама на "Изкуство и култура"
 
 
  Линкове към Популизмът на власт не се уповава на интелекта
 
W85663 'Популизмът на власт не се уповава на интелекта' Източник Dnevnik.bg
  Манипулации с линковете
 
  Линк към сайта  <<<Натисни тук >>>
 
  Фирма  >>>>>
  Обект  >>>>>
  Лице за контакти:  
  Телефон  
  E-Mail  
 
  Адресни данни
 
  Област:
  Населено място:
  Адрес:
  Пощ.код/кутия: /
 
  Идентификация
 
  Раздел: Изкуство и култура  >>>
  Категория: Литература  >>>
  Група:
 



 
 
 
ДЕТАЙЛИ, НОВИНИ И КОМЕНТАРИ
 Посетители на 85685    
__ 1 __

24/05/23
20:50:54
94.26.29.223 09/10/20 15:35:02 Място >>>
94.26.29.223 09/10/20 15:35:02 Място >>>
94.26.29.223 09/10/20 15:35:02 Място >>>
94.26.29.223 09/10/20 15:35:39 Място >>>
94.26.29.223 09/10/20 15:35:39 Място >>>
94.26.29.223 09/10/20 15:35:39 Място >>>
130.204.187.248 24/05/23 20:50:36 Място >>>
130.204.187.248 24/05/23 20:50:36 Място >>>
130.204.187.248 24/05/23 20:50:36 Място >>>
130.204.187.248 24/05/23 20:50:54 Място >>>
130.204.187.248 24/05/23 20:50:54 Място >>>
130.204.187.248 24/05/23 20:50:54 Място >>>
 Популизмът на власт не се уповава на интелекта    
__ 2 __

09/10/20
15:37:23
Из ''Имитация и демокрация'' от Иван Кръстев и Стивън Холмс



Филмът "Пей" на унгарския режисьор Кристоф Дийк печели "Оскар" за най-добър късометражен филм през 2017 г. Той улавя смесицата от желание и унижение, характерна за демократичния преход в Централна Европа след 1989 г. Събитията, описани във филма, се развиват в Будапеща в началото на 90-те години. Наскоро постъпила в ново училище, младата Софи е развълнувана от перспективата да пее в известния училищен хор. Учителката по музика, Ерика, приема Софи в хора, но ѝ разрешава само да си движи устните, за да не разваля със своето аматьорско пеене цялостното изпълнение на хора.

Обезсърчена, Софи с неохота се съгласява. Но когато разбира за този пакт за мълчание, нейната най-добра приятелка Лиза протестира пред учителката, която обяснява, че хорът се съревновава за конкурс в Швеция, затова и всички участници имат интерес да се чуват само най-талантливите певци. А тези, които само имитират пеене, трябва да бъдат благодарни за възможността да играят дори тази роля.

Оказва се, че Софи не е единственото разочаровано дете, превърнато от Ерика в ням член на хора. Всъщност разрешението да пеят само най-добрите се оказва тайната стратегия за победа на учителката. Но колективното съчувствие към децата с намордници предизвиква целия хор към открит бунт срещу желанието на учителката за победа на всяка цена.

След като в деня на конкурса хорът се качва на сцената, от солидарност със Софи всички "запяват", без да издават звук. Едва след като покрусената Ерика слиза от сцената, всички започват да пеят свободно. Централноевропейските популисти като Орбан и Качински обичат да представят своя бунт срещу обичания някога и омразен днес подражателен императив като аналогичен на този ученически бунт срещу манипулативната учителка. Те твърдят, че са върнали истинския глас на Централна Европа.

Без съмнение това е интерпретация, която ги устройва.

Но докато Брюксел се самоласкае, като представя разширяването като акт на щедра откритост към поробените доскоро нации, мнозина в Централна и Източна Европа започват да виждат в него форма на мека колонизация.

Разкъсали имперската прегръдка на Москва и получили обещанието, че ще се присъединят към либералния свят като политически равноправни партньори, бившите комунистически страни от региона усещат, че към тях се отнасят с пренебрежително снизхождение, сякаш принадлежат към незападната "останала част от света", сякаш не са истински "европейци", а трябва да бъдат в една група с народите на Африка, Азия и Близкия изток. За да разберем психологическите последици от такова отношение, можем да си припомним възмущението, с което колонизираните народи извън Европа гледат на подражателния императив през епохата на колониализма.

Вече цитирахме Франц Фанон по този въпрос, но той е само най-известният пример за възмущението на хората извън Запада от задължителното изискване за имитация на западните форми и норми. Говорейки за египетските имитатори на Европа от XIX в., роденият в Ливан френски учен Амин Маалуф обяснява по следния начин травмата, причинена от имитацията:

От тях се очакваше да признаят, че пътищата им са овехтели, а всичко, произведено в страната, е без никаква стойност в сравнение с произведеното на Запад, че привързаността им към традиционната медицина е суеверие, военната им слава е само минало, великите хора, които те са възпитани да почитат - поети, учени, бойци, светци и пътешественици, - са маловажни за останалата част от света, религията им е подозирана във варварство, а езикът им е изучаван само от шепа специалисти, докато от тях се искаше да изучават езиците на други народи, ако искаха да оцелеят, да работят и да бъдат свързани с останалата част от човечеството.

Както беше посочено в Увода и както потвърждава наблюдението на Фанон за "отвращението от подражанието" на Запада,

в живота на имитатора неизбежно се преплитат чувството за неадекватност, малоценност, зависимост, изгубена идентичност и нежелана неискреност.

Антиколониалната съпротива срещу западноевропейските сили е толкова различна в случаите на Северна Африка и Централна Европа, че сравненията неизбежно започват да изглеждат безнадеждно повърхностни. Но можем поне да посочим, че в случая с Централна Европа раздразнението се дължи на убеждението на имитаторите, че принадлежат към същото културно пространство като имитираните, и на вярата, че са поканени да се присъединят към "свободния свят" наравно със своите съграждани от Европа.

Тази съвкупност от фактори ни дава основание да изберем сред множеството причини за вълната на авторитарната ксенофобия, заливаща днес Централна и Източна Европа, да акцентираме най-вече върху чувството за малоценност, зародило се през първото десетилетие след падането на комунизма от процеса, определен от Габриел Тард като "заразна имитация" на Запада.

Смятаме, че фокусирането върху реакцията срещу исторически специфичния и социално болезнен опит от имитационната политика е по-плодотворен начин за обяснение на популистката контрареволюция в Централна и Източна Европа, отколкото преувеличаването на "незаличимите" традиции на антидемократично и нетолерантно почвеничество в региона.

Защо не можем да обясним този популистки обрат по-просто - като израз на разочарование от самия либерализъм? Първоначално гражданите възприемат демократично-капиталистическия модел с очакването, че той ще донесе благоденствие, а когато това не се случва, те се обръщат срещу него. Подобно обяснение може да изглежда правдоподобно на теория, но не отговоря на фактите.

Полският случай показва, че завоят на Централна Европа надясно не може да бъде обяснен само с "икономиката, глупако".

Относителният икономически успех на Полша не успява по никакъв начин да имунизира електората срещу посланието на популистите. Както доказва полският социолог Мачей Гдула, пролибералните и антилибералните политически нагласи в Полша не могат да бъдат обяснени с това кой е спечелил и кой е загубил от посткомунистическата икономическа трансформация на страната. Партийната база на Ярослав Качински включва много хора, които живеят охолно и изглеждат напълно удовлетворени от своя живот.

Възражението им срещу либералния ред се състои основно в това, че - особено за консервативните католици, съпротивляващи се яростно срещу легализирането на абортите и гей браковете - либерализмът е равнозначен на предателство към самите тях.

Наред с това "идентичността" се възприема по същество като пакт с мъртвите предци. И този пакт е застрашен от сили, които изглеждат склонни да принудят унгарците и поляците да се откажат от "своя начин на живот". Най-мразени сред тези сили са бюрократите от Брюксел, които според много унгарци и поляци плетат някаква тъмна конспирация с имигрантите от Африка и Близкия изток.

През март 2018 г., говорейки в югозападната част на Полша на събитие по повод 100-годишнината от независимостта на Полша, президентът на страната Анджей Дуда сравнява членството в Европейския съюз с предишните периоди на чужда окупация на страната от Прусия, Австрия и Русия. "Между 1795 и 1918 г. ‒ казва той ‒ поляците се подчиняваха на окупационните сили, изпратени от далечни столици, които вземаха решенията вместо нас."

И заявява,

че посткомунистическа Полша и днес преживява подобна форма на чуждо господство и експлоатация - тече процес на заличаване на полския национален суверенитет и католическата традиция

от проекта на Европейския съюз за включването на страната в постнационална и антирелигиозна конфедерация. Погледнато от тази перспектива, няма голяма разлика между комунистическия авторитаризъм и либералната демокрация. И двете "налагат" ‒ със или без танкове ‒ волята на едно безбожно чуждо малцинство над "обикновените поляци".

Ако приемем думите на лидерите на това движение за истина, произходът на антилиберализма в Централна и Източна Европа трябва да бъде търсен в стаеното недоволство, предизвикано от централната роля на мимезиса в процесите на реформи, предприети на Изток след 1989 г. Когато разделението между комунисти и демократи от времето на Студената война бива заменено от разделение между имитатори и имитирани в епохата след 1989 г., се установява морална йерархия, която по-късно се оказва дълбоко дестабилизираща.

Коментирайки начина, по който западните медии отразяват Унгария на Орбан, Мария Шмид посочва, че те "говорят толкова високомерно, сякаш говорят за хора от колониите". Би било погрешно историята на колониалното господство и експлоатацията на незападния свят да бъде приравнена с първоначално доброволното решение на Централна Европа да поеме бремето на хармонизацията с постнационалния Европейски съюз.

Но и в двата случая доброволният внос на западни норми и институции предполага не само явното приемане на понякога обременяващи трудности и задължения, но и мълчаливото поставяне в подчинено и дори унизително положение. Антилибералните движения в региона са реакция на оскърбителното състояние на подчинение, което е непоносимо за онези, които очакват да бъдат приветствани от Запада като истински европейци.

За да преобърнат йерархията, заложена в отношенията между имитатори и имитирани, централноевропейските лидери заявяват,

че главната разлика между Изтока и Запада отново се е променила.

Тя не се състои нито в противопоставянето на комунисти срещу демократи, нито на имитатори срещу имитирани. Това е вече разликата между етнически хомогенни и етнически многообразни общества, между държави, в които управляват традиционни мнозинства, и такива, където управлява "миш-маш" от малцинства, които налагат волята си на мнозинството.

Това въображаемо противопоставяне между "чистите" и "мелезите" очевидно има за цел да обърне играта и да утвърди Централна Европа като истинската Европа, която води последната битка за съхраняването на бялата християнска идентичност.

Това, което прави имитацията толкова непоносима в национален и регионален мащаб, е не просто имплицитното допускане, че подражателят стои по-ниско в морално, културно и човешко отношение от образеца. Тъй като имитиращите нации са оторизирани плагиати, те трябва постоянно да търсят благословията и одобрението на онези, които държат лиценза на политическите и икономическите рецепти. Те също така трябва безпрекословно да приемат правото на Запада да оценява техния успех или провал в прилагането на западните стандарти.

Изненадващата пасивност на Брюксел пред лицето на скандалните нарушения на независимостта на съдебната власт и пресата

както в Полша, така и в Унгария означава, че това е не толкова практически, колкото символичен въпрос. Което не прави западната предубеденост по-малко значима в психологически план. Дори и без принуда или налагане постоянното оценяване от чужди съдии, лишени от сериозни познания за страните, може да предизвика ответна политика на гнева.

Макар посткомунистическата имитация на Запада да бе свободен избор на Изтока, той бе поощряван и ръководен от Запада. Не твърдим, че регионът щеше да процъфти политически, ако Западът беше стоял безучастно и не беше правил нищо.

Опитваме се само да обясним защо приспособяването към чуждестранни стандарти, което в началото беше желано, накрая предизвика усещането, че е било наложено и нежелано. В начина на мислене на новите антилиберали от региона по-важно място заема не ограничаването на националния суверенитет, а оскърблението на националното достойнство.

Корените на авторитарния шовинизъм и ксенофобия в Централна и Източна Европа се крият в политическата психология,

а не в политическа теория. Където популизмът е на власт, той не се уповава на интелекта. Популярността му се дължи на дълбокото отвращение към възприетия след 1989 г. подражателен императив с всички негови унизителни и оскърбителни последици. Той е подхранен от отричането на ориентираната към малцинствата културна трансформация, последвала протестното движение на Запад от 1968 г.

А това означава, че антилиберализмът в Централна и Източна Европа има емоционален и предидеологически произход и се корени в "хилядократните унижения", понесени в хода на един десетилетен проект, който предполага признанието, че чуждите култури превъзхождат собствената.

Във философски смисъл антилиберализмът е мантия,

чиято цел е да покрие с патината на интелектуален респект широко споделеното и силно желание за отърсване от "колониалната" зависимост; непълноценност, заложена в самия проект на копирането на Западния свят. Когато Качински обявява, че "либерализмът е против самата концепция за нация" и когато Мария Шмид казва: "Ние сме унгарци и искаме да запазим нашата култура", тяхното своеобразно почвеничество изразява несъгласието да бъдеш съден от чужденци по чужди стандарти.

Същото се отнася и за думите на самия Виктор Орбан: "Трябва да заявим, че не искаме да бъдем многообразни и не искаме да се смесваме с други. (...) Искаме да бъдем такива, каквито сме станали преди единайсет века тук, на Карпатите".

Тези думи са добър пример за това как популистите си избират една от многото минали епохи на страната и започват да твърдят, че тъкмо това е автентичното минало на нацията, което трябва да бъде спасено от примесите на западната модерност. (Забележително е наистина, че унгарският министър-председател си спомня толкова ясно какво е означавало да бъдеш унгарец преди единайсет века.) И когато той казва на Запада: "Не се стремим да ви копираме и затова няма смисъл чужденците да разглеждат унгарците като второкласни или половинчати свои копия", той също така заявява, че имитацията на далечни предци, следите от които са незначителни, не изисква по-голямо усилие от това да бъдеш себе си.

Антилибералните политици дължат своя успех на общественото недоволство срещу двете десетилетия,
преминали в следване на канонични чужди модели. Това обяснява защо в острите речи на популистите за Европейския съюз и за Съветския съюз се говори като за взаимозаменяеми реалии. Както Москва в края на 40-те години, така и Брюксел в края на 90-те години "създадоха набор от географски близки реплики в Източна Европа".

Няма нужда да бъде доказвана неадекватността на тази аналогия, защото имитацията на съветския комунизъм е била наложена, докато имитацията на европейския либерализъм ‒ приветствана. Въпреки това популистите ги приравняват в морално отношение, защото според тях и Москва, и Брюксел очакват от своите "васали" унизително подчинение.

Но националистическата съпротива срещу общоприетия подражателен императив крие в себе си и една коварна и непредвидена последица. Страстното позоваване на традицията като противоотрова срещу имитацията принуждава популистите в Централна и Източна Европа постоянно да пренаписват своите национални истории.

В епохата на Студената война, когато се съпротивляват на искането на Москва да копират съветския модел, централноевропейците описват своите традиции като фундаментално либерални и европейски. Тогава те са просто един от притоците в голямата река на западната цивилизация. Днес те се позовават на "собствената си традиция", за да оправдаят съпротивата си срещу принудителното им включване в либералния Запад.
Това е и доказателство, че такова нещо като "собствена традиция" не съществува.

Може да се каже, че всяка страна има множество минали епохи и множество традиции, които нерядко противоречат една на друга.

Реторичният гамбит на популистите изисква да бъде избрана най-враждебната и най-нетолерантна част от миналото,

примерно на Унгария или Полша, и тя произволно да бъде повишена до статута на "автентичното" минало, което трябва да бъде опазено от корозивното въздействие на Запада.

А това, в заключение, ни връща към "Франкенщайн" на Мери Шели. Без да отива твърде далече в тази аналогия, американската социоложка Ким Шепеле описва днешна Унгария (водена от друг Виктор) като "Франкенщат" - антилиберален мутант, създаден чрез съчетанието на автентични елементи от западните либерални демокрации. Тя показва как Орбан по забележителен начин успява да парира заплахите срещу своята власт, като ловко използва политиката на частичната имитация.

Когато е критикувано от Брюксел заради антилибералния характер на неговите реформи, правителството винаги разполага с готов отговор, че всяка спорна промяна в закон, правило или институция е вярно подобие, заето от правната система на някои от членовете на Европейския съюз. Вместо да подхожда пасивно към имитацията, министър-председателят се възползва от нея стратегически. Селективната имитация позволява на Орбан да парира опитите на Европейския съюз да накаже Унгария за ограничаването на свободата на пресата или независимостта на съдебната власт. Сглобявайки антилиберална цялост от либерални части,

Орбан успява да превърне самата същност на западния подражателен императив в подигравка в лицето на Брюксел.

Вместо да цензурира пресата по стар комунистически образец, Орбан принуждава опозиционните вестници да бъдат закрити по измислени икономически причини. След това помага на богатите си приятели и съюзници да изкупят голяма част от националните и местните медии и да превърнат телевизионните канали и пресата в органи на държавната власт.

По този начин той скрива от публичния контрол както своите изборни манипулации, така и епичните равнища на корупция на своя режим. Като запълва съдилищата с лоялни съдии, той също може да претендира, че законът и конституцията са на негова страна. Легитимността на подобна система се основава по-малко на изборните победи, отколкото на претенциите на управляващия, че защитава една произволно очертана "истинска нация" срещу нейните вътрешни и външни врагове.

Следователно антилибералните режими като този на Орбан, които са във възход в Източна Европа, съчетават разбирането на Карл Шмит за политиката като поредица от мелодраматични сблъсъци между приятели и врагове и институционалната фасада на либералната демокрация.

Тази игра на криеница позволява на Орбан не само да оцелява в рамките на Европейския съюз, който дефинира сам себе си като съюз на ценности, а и да стане лидер на една все по-могъща паневропейска "коалиция Франкенщайн", поставила си за цел да превърне Европа в конфедерация на антилибералните демокрации.

Няма много причини, които да подхранват увереността, че този проект е обречен на провал.
 
  Задай въпрос, добави коментар >>> Отвори формата за текст    
 
Избери оценка:   2 3 4 5 6    
 
  Брой посещения:  537       Гласували:  0     Оценка:  0.00                Последна редакция:   09/10/20

Google