Ресурсбук България. Данни за избран сайт

 

Българската независимост между пилафа и камбаните

Началото на 1908 г. в Княжество България е ознаменувано от две събития - падането на правителството на д-р Петър Гудев и идването на власт на демократите на Александър Малинов (29 януари) и протеклата при изключително скромна обстановка сватба на княз Фердинанд и принцеса Елеонора фон Ройс-Кьостриц (22 февруари) в Германия.

Още с първите си действия правителството на Малинов потвърждава готовността си да се ангажира с обявяване на независимостта. Обстановката около България също е благоприятна за едни по-активни външнополитически начинания. На 3 юли избухва младотурската революция, нейните водачи императивно изискват от султан Абдул Хамид II възстановяване на невлязлата в сила конституция от 1876 г. Султанът е принуден да се примири въпреки че реалностите от 1876 г. трудно кореспондират с обстановката от началото на XX в. Действията на младотурците се приемат с добро око.

Отрезвяването идва бързо, новата османска власт много скоро забравя за прокламираните свободи и започва на дело да доказва, че реформите в Османската империя винаги са ненавременни и предварително обречени на неуспех. Самодоволната надменност и безтактичност стават отличителен етикет на младотурските действия.

По повод на българските интереси в Македония новите властници изтъкват, че Македония може да е Елзас за България, но цяла България е Елзас за Турция. С подобни изявления трудно се провежда отговорна политика на Балканите.

В края на август назряват събития, които показват, че неприязънта към България вече преминава от думи към дела.

Българският дипломатически представител в Цариград не е поканен на една вечеря давана от външния министър Тефик паша за дипломатическия корпус по повод годишнината от възшествието на престола на султан Абдул Хамид. На подобни вечери освен всичко друго се поднася и традиционното турско ястие-пилаф. Тази подробност ще даде възможност на нашия дипломатически представител Иван Гешов през 1928 г. във вестник "Мир" да опише събитията под наслов "Историята на моя пилаф". Но през 1908 той иска обяснение, мислейки, че става въпрос за техническа грешка.

Оказва се,че действията на османската страна са добре обмислени, на Гешов е заявено, че предвид васалния статут на България той ще бъде поканен заедно с управителите (валиите) на областите в империята. Обидата е още по-голяма като се има предвид, че от всички балкански страни не присъства само нашият дипломатически представител.

И докато Тефик паша потрива ръце и си мисли, че най-после е поставил на място непокорните българи, между София и легацията в Цариград тече напрегната дипломатическа активност.

Външният министър генерал-лейтенант Стефан Паприков също е доволен от действията на турския външен министър, защото му дават необходимата свобода за едни по-енергични дипломатически действия. Той веднага отзовава Гешов от Цариград без обяснение, което оставя впечатлението, че България си запазва правото на ответни действия. Паприков знае, че на срещата в Пусто поле (Карпатите) между княз Фердинанд и Александър Малинов - дни преди инцидента с Гешов, е взето принципно решение да се обяви независимостта.

Не може да не се каже, че случаят или по-точно турската пренебрежителност дават в ръцете на българската дипломация така необходимия повод

Но това не е всичко. На 5 септември започва стачка на служителите от Източните железници. Това е линията Саранбей (Септември) - Любимец, която принадлежи на дружеството за експлоатация на Източните железници със седалище Виена, а централата му на Балканите се намира в Цариград. В отговор на стачните действия дружеството композира един влак със свои служители и турски офицери, които трябва да заменят стачкуващите на наша територия железничари и да завземат принадлежащите ѝ сгради в българския участък (309км).

Действията на дружеството са почти толкова необмислени колкото и постъпките на Тефик паша. На границата влакът е спрян и не е допуснат на българска територия. Български железничари заемат местата на стачкуващите и така движението в българския участък е възстановено на 9 септември 1908 г. Представителят на железопътната компания иска спешна среща с министъра на обществените сгради пътищата и съобщенията (този ресор се държи от министър-председателя Александър Малинов).

На представителя на Източните железници е обяснено, че за връщане на старото положение не може да се говори, тъй като българската страна не може да бъде зависима от персонал, който от Цариград провежда стачки на българска територия и дори превозва турски офицери.

Като взема причина от това, българското правителство се заема да уреди отношенията си с компанията, които се налагат от държавните интереси и народната отбрана. За да покаже своята неотстъпчивост по въпроса, военният министър гемнрал-лейтенант Данаил Николаев заповядва да се мобилизира 8-ма Тунджанска дивизия. Героят от Съединението майор Николаев, вече като генерал, дава своята дан и за независимостта на България.

В международен план нещата все още не са притоплени,

княз Фердинанд все още е в онази вила-барака в унгарските Карпати, където изчаква подходящото време, за да се намеси. На него му е ясно, че каузата на независимостта би била само една авантюра, ако зад нея не застане поне една от заинтересованите от Балканите Велики сили - Русия или Австро-Унгария, а най-добре и двете.

През септември 1908 г. картината става по-благоприятна. Император Франц Йосиф кани българската княжеска двойка на среща в Будапеща по случай 60 години от възцаряването си. Още при посрещането бдителни дипломати забелязват, че на княза и княгинята се оказват почести като на суверенни владетели. На тържествената галавечеря на 10 септември 1908 г. в замъка Буда австроунгарският император вдига тост, преизпълнен с любезност и благопожелания "...за преуспяването на младата страна, която благодарение на мъдростта на Фердинанд и забележителните качества на българския народ показа толкова забележителен напредък."

Както се вижда, императорът "забравя" да титулува госта си - все пак да го нарече "княз", при условие че го приема с царски почести, е неудобно, а да го нарече "цар" е още рано.

На излизане княз Фердинанд изиграва една предвидена истерия - той хули на висок глас домакина си, а външният министър е наречен "мръсен евреин". Поводът е, че не му е връчен най-високият орден на Дунавската монархия и Испания - "Златното руно". Българският владетел добре знае, че това е невъзможно, тъй като е отлъчен от католическата църква заради кръщаването на престолонаследника княз Борис Търновски по източноправославния обред.

В случая обаче е по-важно общественото мнение да остане с впечатление, че между император Франц Йосиф и българския княз цари неприязън и е немислимо да се предполагат някакви съвместни действия. За да се затвърдят тези впечатления, почти не се отделя внимание на факта, че императорът е направил княз Фердинанд "почетен полковник" на полка, в който е служил като поручик, преди да дойде в България.

На 14 и 15 септември в двореца Кобург във Виена князът се среща отново с Ал. Малинов, този път придружен от министъра на земеделието и търговията Андрей Ляпчев. Като приключват с доклада си за събитията около Източните железници, Малинов отново поставя въпроса за независимостта. Отговаря му се, че ще научи датата телеграфически. Събитията се развиват с такава бързина, че обстановката на 15 септември е една, а на 17 доста по-ободрителна.

Какво се случва междувременно? На 16 септември в замъка Бухлау в Моравия се срещат външните министри на Русия и Австро-Унгария. Какво точно са се договаряли Изволски и Фон Ерентал може само да се гадае - взаимните нападки, които си разменят по-късно двамата, също не водят до яснота. Сигурно е, че Изволски е искал подкрепата на Австро-Унгария за да могат руските военни кораби да минават свободно Проливите. От своя страна Австро-Унгария получава съгласието на Русия да анексира Босна и Херцеговина. Всъщност и двете действия представляват нарушения на Берлинския договор, но

щом две велики сили са съгласни с нарушаването, защо от това да не се възползва и България

На срещата Изволски е осведомен, че и България може да се възползва от ситуацията и той принципно се съгласява, само дето не знае, че това ще стане след седмица. Относно датата на анексирането на Босна и Херцеговина е ясно, че събитието трябва да стане преди или на 23 септември, когато изтича 30-годишният срок, с който Берлинският договор дава на Австро-Унгария да владее провинцията.

Дали има договорка между Австро-Унгария и България? Най-вероятно да и това е в резултат на устните разговори между княз Фердинанд и император Франц Йосиф.

Александър Малинов, описвайки тези събития, не споменава за такава договореност и това е разбираемо, тъй като премиерът би изглеждал не главно действащо лице, а обикновен изпълнител, очакващ разпорежданията на владетеля. Но без дипломатическото подсигуряване, осъществено от княз Фердинанд, българската независимост щеше да бъде трудно постижима, ако не невъзможна.

В подкрепа на мнението, че България и Австро-Унгария действат съвместно, говори и фактът, описан от самия Малинов след връщането му в София: "През деня ме споходиха и останалите колеги на руския пълномощен министър освен австрийския..." Откъде идва тази странна незаинтересованост на австрийския дипломатически представител в София? Отговорът е повече от ясен - той знае какво предстои даже преди правителството и министър-председателя.

Но да се върнем към последователността на събитията.

На 20 септември министър-председателя получава телеграфическо нареждане да чака държавния глава на следващия ден в Русе. Александър Малинов, придружен от правителството, със специален трен се отправя към Русе, където вече е композиран княжеският влак.

На пристанището в Русе княз Фердинанд пристига с яхтата "Цар Крум" и след необходимите протоколни любезности се затваря с Малинов в една от каютите на яхтата. Най-после дългоочакваната вест е поднесена с един повече делничен, отколкото празничен тон.

Министър-председателят е информиран от княз Фердинанд, че на другия ден в 11 часа в църквата "Св. Четиридесет мъченици" в Търново ще бъде обявена независимостта на България

В тези последни часове на Княжество България Александър Малинов започва да пише Манифеста, с който княз Фердинанд ще обяви пред българския народ и световната общественост скъсването на васалната зависимост на България от султана.

Ето как пресъздава събитията австроунгарският дипломатически представител граф Ото Чернин: "Фердинанд върви сам по търновското поле, откъсва по някое цвете и се отправя към старата българска църква "Св. Четиридесет мъченици" , съградена от българския цар Асен след победата му над гърците".

Точно тук княз Фердинанд прочита Манифеста и обявява независимостта на България. Веднага след това председателят на Народното събрание Христо Славейков предлага князът да приеме титлата "цар на българите". След него и премиерът Малинов предлага същото. Развълнуван, княз Фердинанд отвръща, че приема предложението на Народното събрание и правителството и оттук нататък ще се зове Фердинанд I, цар на българите. Титлата е «цар на българите», а не цар на България, и това не е случайно: има се предвид, че още много българи живеят извън границите на България.

Атмосферата в Търново в оня час е неописуема. Оръдията на 18-ти пеши Етърски полк гърмят тържествено, черковните камбани бият неистово, търновлии изпълват хълма Царевец. Заради прииждащите хора манифестът е прочетен повторно - от Александър Малинов, а цар Фердинанд държи кратко тържествено слово.

Търновските акламации и въодушевление обаче трудно стигат до Европа, там те са приети повече с недоумение. Какво си въобразява тази България? Какво е това дипломатическо своеволие?

На 23 септември Австро-Унгария обявява анексирането на Босна и Херцеговина. Тогава става повече от ясно, че българските действия не са самоволен акт,

а добре премислен дипломатически ход, при това във взаимодействие с една велика сила

- гарант на Берлинския договор. Въпреки първоначално напрегнатата обстановка нещата започват да се уталожават. Все пак санкции срещу България като нарушител на Берлинския договор са трудно приемливи,тъй като той е нарушен и от Австро-Унгария, а санкции срещи Дунавската монархия означават европейска война, за която никой не е готов.

Естествено срещу независимостта се обявяват нашите съседи, което е донякъде разбираемо. Докато

отношението на опозицията в България е направо разочароващо

Правителството на Малинов е обвинявано, че е действало в съюз с Австро-Унгария срещу Русия и славянството въобще. Под славянство в случая се разбира Сърбия, която също има апетити към Босна и Херцеговина. Все пак противниците и благожелателите на българската акция се обединяват около идеята, че нещата трябва да се решат по дипломатически път главно между България и Турция.

Развивала се 30 години извън Турция, Босна и Херцеговина като че ли е територия позабравена от империята, затова и протестите срещу нейното присъединяване към Австро-Унгария са повече протоколни. Турция склонява да приеме като компенсация 2,5 млн. английски лири и с това въпросът се изчерпва.

Не така гладко вървят българо-турските отношения. Започналите преговори са пред прекъсване, когато след едно 24-часово заседание Министерският съвет решава мобилизираната вече 8-ма Тунджанска дивизия да бъде изпратена на турската граница. Тези решителни действия на българското правителство охлаждат донякъде реваншистките тежнения сред младотурците. Преговорите продължават, като турските претенции се ограничават само до обезщетение за Източните железници, заплащане на несъбраните данъци и различни материални щети. От своя страна България се задължава да гарантира правата на мюсюлманите в българските земи. България предлага на Високата порта компенсация в размер на 10 млн.лв. Портата от своя страна иска 572 млн.

От българска страна преговорите се водят от родения в Македония министър на търговията Андрей Ляпчев. През ноември той предлага вече 82 млн.лв., като дава да се разбере, че това е максимумът, който България може да даде. И нито лев повече.

Остава да се уредят отношенията с Русия, въпрос, от който зависи бъдещето на българската независимост.

Русия е сърдита, че не е предупредена за българската акция, но едновременно като че ли гледа благосклонно на българските действия.

Едно печално събитие ускорява изясняването на руската позиция. На 3 февруари 1909 г. почива чичото на император Николай II, великият княз Владимир Александрович - личност много популярна в България още от Освободителната война, в която е участвал като командир на 12-ти корпус. Търсейки сгоден случай да се обясни на руския император , цар Фердинанд изявява желание да се поклони пред останките на Великия княз, желание, на което трудно може да бъде отказано. Посещението на цар Фердинанд може да е лакмус и за друго: начинът по който ще бъде посрещнат - като цар или като княз, и какво ще е мястото му в погребалната процесия.

Фердинанд е приет като цар, суверен на независима държава

В България могат най-сетне да си отдъхнат - още една ключова велика сила е спечелена за българската кауза. Нещо повече, Русия се заема да уреди нещата с Турция. На 3 март 1909 г. в Санкт Петербург е подписан протокол между външните министри А.П.Изволски и Рифат паша. Според него Турция признава българската независимост, а от своя страна Русия намалява с 15% (125 млн. златни франка) контрибуциите, които Османската империя дължи от войната 1877-1878г. Отношенията между България и Русия са уредени с отделен протокол, подписан от Ал.Изволски и министъра на финансиите Иван Салабашев. На другия ден - 7 април 1909 г., Русия признава независимостта на България, последвана и от останалите велики сили.

За следдеветосептемврийското ръководство на страната събитията от 22 септември са неприемливи по две причини: след 1918 г. независимостта се чества на 5 октомври нов стил заедно с деня на възшествието на българския престол на цар Борис III (3 октомври 1918 г. ).

Другата и по важна причина, е че не може да се говори и пише за независимостта, без да се подчертае огромната и решаваща роля на цар Фердинанд за нейното постигане и утвърждаване. Еднакво недолюбван и преди, и след 9 IX 1944г., българският владетел остава неразбран дори и в най-звездния час на своето 31-годишно царуване, а именно провъзгласяването и утвърждаването на Независимостта.

Неразбран дори и в последното си желание да бъде погребан в България.

*Людмил Станчев е дългогодишен преподавател в Историческия факултет на Софийския университет "Св. Климент Охридски", бивш зам.-главен редактор на списание "История".

Други подобни ресурси
Фирми:   Администрация
Лица:     Филолог, Литература
Стоки:    Информация, култура


 
  Снимки от сайта или реклама на "Общество и политика"
 
 
  Линкове към Българската независимост между пилафа и камбаните
 
W85059 Българската независимост между пилафа на Тефик паша и камбаните на 'Св. 40 мъченици' Източник Dnevnik.bg
  Манипулации с линковете
 
  Линк към сайта  <<<Натисни тук >>>
 
  Фирма  >>>>>
  Обект  >>>>>
  Лице за контакти:  
  Телефон  
  E-Mail  
 
  Адресни данни
 
  Област:
  Населено място:
  Адрес:
  Пощ.код/кутия: /
 
  Идентификация
 
  Раздел: Общество и политика  >>>
  Категория: Български победи  >>>
  Група:
 



 
 
 
ДЕТАЙЛИ, НОВИНИ И КОМЕНТАРИ
 Българската независимост между пилафа на Тефик паша и камбаните    
__ 1 __

22/09/20
19:59:07

Правителството на Демократическата партия, оглавявано от Александър Малинов, което провъзгласява независимостта на България. От ляво на дясно: Андрей Ляпчев, министър на търговията и земеделието, ген. Данаил Николаев - на отбраната, Никола Мушанов - на просвещението, в центъра седнал премиерът Малинов, д-р Тодор Кръстев - на правосъдието, ген. Стефан Паприков - на външните работи, Иван Салабашев - на финансите, Михаил Такев - МВР.
 
  Задай въпрос, добави коментар >>> Отвори формата за текст    
 
Избери оценка:   2 3 4 5 6    
 
  Брой посещения:  411       Гласували:  0     Оценка:  0.00                Последна редакция:   22/09/20

Google