За обединението около нашата общата история

Обективното обединение около нашата обща история от времето на Самуил и по-късно не само ще допринесе да изпълним Договора за приятелство и добросъседство - то ще ни помогне да решим много от съвременните проблеми, които ни пречат да станем по-богати, по-свързани и по-европейски.

С това заключение заместник-председателят на Съвместната мултидисциплинарна експертна комисия по исторически и образователни въпроси между България и Северна Македония доц. Наум Кайчев отговаря на статия от македонските членове Огнен Вангелов и Любчо Ристески, с които те се противопоставят на изказани от него тези в публикуваната от "Дневник" статия "За обединението около нашата обща история - цар Самуил erga omnes".

Членовете на Съвместната комисия по исторически и образователни въпроси от Р Северна Македония Огнен Вангелов и Любчо Ристески с текста "Обединение около "исторически истини" или около различия?" се опитват да дадат отговор на моята публикация "За обединението около нашата общата история - цар Самуил erga omnes".

В този първи текст, нека да припомня, дадох многобройни примери, че освен изворите, също и съвременната авторитетна византинистика във Великобритания и САЩ, както и на Балканите - в Хърватия, Сърбия, Албания, Косово, включително и албанските историци от Северна Македония, разглежда държавата на цар Самуил по сходен начин - като Българско царство. Също така разказах, че много пъти сме питали колегите от Скопие да приведат поне един извор, доказващ, че Самуил е някакъв небългарски "славянски" или пък "македонски" цар, но отговор нямаше. О. Вангелов и Л. Ристески имаха възможност да отговорят публично в текста си, а също и на 13-тата среща на Съвместната историческа комисия, която имахме на 22 и 23 април 2021 г. Те отново не бяха в състояние да го направят. Не се изненадваме, тъй като в науката не са известни исторически извори, които да подкрепят техните две тези.

За българската народност по времето на Самуил

Двамата съавтори вместо това прибягват до друг метод - да разсъждават за несъществуваща теза в моя текст: "десетвековната етнична хомогенизация" на българите в Македония. Ние сме посочвали в разговорите си в Комисията много доказателства, че средновековната славянска българска народност действително се създава и развива след ІХ-Х век на териториите на Българското царство, включително и в голяма част от днешна географска Македония (макар да не сме споменавали никога за "десетвековна хомогенизираност"), но не това е темата на статията ми. Тук ще се огранича да дам кратко пояснение, а предполагам при нужда колеги специалисти-медиевисти биха предложили още по-детайлна информация по този въпрос.

Двамата съавтори не са историци - единият политолог, а другият антрополог, и това личи от предложения на вниманието ни блог. Така например, те наричат книгите, които проф. Момчил Методиев предостави на членовете на Комисията, именно като "извори" (исторически свидетелства, написани или произлизащи от разглежданата епоха, в случая от Х-ХІІ в.) - а всъщност става въпрос за вторични исторически изследвания (по-късни, а в случая съвременни научни проучвания, които използват и анализират изворите; без извори историческите изследвания и науката история не могат да съществуват), като споменатите в първия текст монографии на Пол Стивънсън, Кетрин Холмс, Антъни Калделис и други. Те самоуверено заявяват: "нито една от библиографските единици от списъка на г-н Методиев няма такива категорични твърдения, нито пък тези извори се занимават с такива въпроси. Тъкмо фактът, че тези извори НЕ се занимават с въпроси на "трайната етнична хомогенизация" на един български народ на пространствата на днешните България и Македония е сърцевината на несъгласието между македонския и българския дял от Комисията".

Достатъчно е да отворим предоставената ни от проф. Методиев "The Cambridge History of the Byzantine Empire" и ще видим, че точно обратното, наличието на средновековния славянски български етнос на обширни географски пространства на Балканите е всеобщо приетo от световната византинистика - терминът "българи" се употребява десетки пъти, като например, за да се поясни, че византийците към първата трета на Х в. считали българите за варвари (с. 508). Срещаме същия етноним и при анализа на държавата на интересуващия ни владетел, като например в следния пасаж: "Самуил можел да се надява чрез такива имперски мерки [пренасянето на мощите на Св. Ахил от Лариса в Преспа] да спечели приемане и дори преданост сред своите поданници от различен състав: българи, власи, албанци, арменци и гърци" (с. 526).

Тук ще напомня нещо, което е добре известно на професионалните историци, но не е много познато за по-широката общественост. Терминът "македонци" в Кембриджката история се употребява само шест пъти, защото през Средновековието на Балканите той означава основно представителите на византийската Македонска династия (867-1056) и жителите на византийската тема (провинция) Македония, откъдето те произлизат. Тази тема е била разположена в днешна Тракия около Одрин и на запад от него. Мнозинството от тези македонци, тоест от населението на темата Македония, етнополитически са византийци (ромеи) и говорят предимно гръцки език.

Георгий Острогорски и неговият авнойски югославски компромис с цар Самуил

Вместо да приведат съответен извор или пък днешно авторитетно изследване, двамата съавтори се позовават на Г. Острогорски (1902-1976), за да аргументират своята теза, че "състоянието с изворите е такова, че не позволява окончателни и твърди заключения" за средновековния владетел. Той е единственият цитиран от тях историк по въпроса за Самуил, което налага кратки пояснения. Г. Острогорски е от руски белоемигрантски произход и е немски възпитаник, но още като млад учен през 1933 г. се преселва в Югославия и отстава там докрая на живота си през 1976 г. Намерил добър прием както в кралска, така и после в авнойска (т.е. федерална комунистическа; от АВНОЮ, органът, който през 1943 г. я провъзгласява) Титова Югославия, той става професор по византийска история на Белградския университет и доживотен директор на основания от самия него Византолошки институт на САНУ. Независимо от своя произход и несъмнени научни качества, проф. Острогорски е глава на югославската византинистика, което се отразява на неговото третиране на държавата на цар Самуил, която сама по себе си е периферен проблем в научните му интереси. Все пак в първото немско издание от 1940 г. на своята "История на византийската държава" той пояснява, че "държавно и църковно то (царството на Самуил) се съединявало с царството на Симеон и Петър; както от своите създатели, така и от византийците, то се възприемало просто като Българско царство..." (с. 213). Това коректно обяснение е запазено и в следващите издания, независимо от конюнктурата.

Двамата съавтори цитират руската версия, която е превод на третото немско издание от 1962 г., дописано във време, което политически се доминира от Йосип Броз Тито, Александар Ранкович и Лазар Колишевски. Именно тогава Г. Острогорски повторно ревизира своето първо издание и го "допълва" с новото твърдение, че ставало въпрос за "македонска държава", която се отличавала от предишната българска държава (с. 378). Да обобщим: завръщането към югославската историография за Македония от петдесетте и шестдесетте години на ХХ век е пътешествие в миналото, което може да доведе до тежки колизии не само с изворите, но и с цялата световна историография.

Също така, необходимо е да уточним, че предоставеният от проф. Методиев списък умишлено включваше само чужди автори, чиито изследвания са издадени от авторитетни англоезични издателства през последните 30 години. Причина за това беше прокарваната от някои колеги от Р Северна Македония теза за "остарял" или дори "примордиален" подход от страна на историците от България към темата за държавата на цар Самуил. Затова съзнателно списъкът не включва както български автори, така и чужди автори, работили по времето на Георгий Острогорски или преди него. Особено силно впечатление прави, че в съвременната литература дори не се издига идеята за Самуил като небългарски "славянски" или пък "македонски" цар, което е показател за екзотичността на тази хипотеза, макар от дискусиите за етническия състав на държавата да е видно, че тя се познава.

Има ли достатъчно извори за Самуил?

Двамата съавтори считат, че за държавата на Самуил нямало достатъчно извори, а това приписват на "кажи речи всяка" от книгите, предоставени от проф. Методиев. Всъщност никое от тези заглавия не посочва това конкретно за цар Самуил. Някои от византинистите - като Антъни Калделис в цитираната книга Romanland: Ethnicity and Empire in Byzantium, пишат точно обратното - "проблемът за етничността е обилно засвидетелстван в първичните извори, но рядко е обсъждан в науката за Византия" (с. XI). Други изследователи като Катрин Холмс отбелязват, че проблемът с фрагментарната изворова база за Византия е характерен за цялата история на Европа от Ранното Средновековие (с. 7).

Както всички историци, и ние бихме желали да разполагаме с повече източници, но все пак за Самуил и неговата държава има достатъчно запазени първични извори. Без да навлизаме в допълнителни подробности, ще посочим само няколко от тях - Битолската плоча на цар Йоан Владислав от 1015 г. , изложена в музея в Битоля, в която племенникът на Самуил се самоименува "самодържец български" и "българин родом", обновил крепостта Битоля "за убежище и за спасение и за живота на българите". Неговият съвременник - арабският християнски историк Яхия Антиохийски описва подробно войната на византийския император Василий ІІ с държавата, ръководена от комитопулите: "Цар Василий срещнал българите и ги обърнал в бягство. Взел в плен техния цар и го върнал в тъмницата, откъдето бил избягал. Спасил се комитопул, началникът на войската му, и управлявал Българското царство". Самият император Василий ІІ в своя грамота от ок. 1019 г. свидетелствува с удоволствие, че "ромейската държава се разшири и държавата на българите мина под един ярем с нея". Съществуват многобройни подобни свидетелства. Повечето от тях бяха събрани в специален том от покойната проф. В. Тъпкова-Заимова, който наскоро бе преведен на английски език.

Историците определят чертите на държавата на Самуил не само въз основа на нейното наименование. Както ни обърна внимание колегата специалист Георги Николов, автор на книги за Самуил и председател на Македонския научен институт, византийските извори свидетелстват за "кавханите" Дометиан и Теодор при сина на Самуил цар Гаврил Радомир, а такава титла и длъжност на Балканите има само в първата българска средновековна държава.

Така ако за О. Вангелов и Л. Ристески българският характер на държавата на цар Самуил и неговите наследници са "готови тези, които в по-голяма или по-малка степен са спорни", то поради наличието на многобройните запазени доказателства това е общоприето доминиращо становище на цялата съвременна световна медиевистика.

За прецизното боравене с термините от методиката за преподаване на история

Двамата съвтори продължават да изтъкват на преден план "мултиперспективността", при което те не я дефинират, а си я представят своеволно, като включване на днешни държавнополитически перспективи към миналото, по-конкретно към цар Самуил, камуфлирани зад общи пожелания за "включване на всички по-значими теоретични становища в историографиите в световен мащаб" (при това се забравя, че теоретичните световни историографски подходи трудно се преподават в университетите, а какво остава за средното училище).

Мултиперспективният подход съвсем не е представяне на дадено явление от различни днешни историографски политически гледни точки. Той е част от методиката на преподаването на историята. Според вече цитираната дефиниция, той е "мултиперспективността е форма на представяне на историята в класната стая, при която историческият факт се представя от най-малко две различни перспективи на участващи или въвлечени съвременници, които имат различни социални позиции и интереси". Перспективите са именно на агентите, на участващите в тогавашните исторически процеси, а не на днешните историци и държави. Затова почти всички методически материали за мултиперспективността подчертават, че тя преди всичко изисква работа със съответните извори.

Противно на произволните обвинения на двамата съавтори ние насърчаваме критическото мислене на учениците и многообразното възприемане на историята и именно затова предлагаме да се включат извори, по възможност в оригинал, в учебните материали. Така можем да се опитаме да достигнем до гледната точка на някои различни социални актьори от времето на Самуил. Работата с източниците помага на въображението и критическото мислене на учениците, и е далеч от описвания "авторитарен" и "ригиден" процес.

За съжаление, противопоставяйки се на достиженията на световната историческа наука, включително на всички съвременни историографии в нашия регион и на албанските историци от държавата, подходът на двамата колеги от Северна Македония се опитва да подчертае различното, да прокарва граници и разделения, така както беше правено през периода след 1945 г., в едно вече друго време. Обратното, европейската идея е основана на преодоляване на противопоставянията от миналото, на изтъкване на общото и обединяващото. Никой днес няма ексклузивитет върху държавата на княз Борис Покръстител и Св. Климент Охридски, на цар Симеон и Св. Наум Охридски, на цар Самуил и Йоан Дебърски, върху нейните традиции, запазени частично и от самия византийски император Василий ІІ. Обективното обединение около нашата обща история от времето на Самуил и по-късно не само ще допринесе да изпълним Договора за приятелство и добросъседство - то ще ни помогне да решим много от съвременните проблеми, които ни пречат да станем по-богати, по-свързани и по-европейски.

Наум Кайчев

Доцент, преподавател по балканска история в СУ "Св. Климент Охридски" и заместник-съпредседател на Съвместната комисия по исторически и образователни въпроси между България и Северна Македония.

Други подобни ресурси
Фирми:   Администрация
Лица:     Филолог, Литература
Стоки:    Информация, култура