Съдържание на публикациите     |
__ 1 __
07/09/23
17:52:55 |
⭐ Евгени Дайнов. Българският народ не е толкова прост, колкото Борисов си мисли
⭐ Евгений Дайнов. България е в хаос
⭐ Ев.Дайнов.Протестът не е 'ляв' или 'десен'
⭐ Един европейски народ настоява да живее в 21-ви век
⭐ Как ГЕРБ изгради Путинско общество в България
⭐ Управляващите са просто некадърни
⭐ 2020 - превземането на чужд бизнес стана още по-видимо
⭐ 2021 - ДПС вече иска власт пред кулисите
⭐ Четете книжки, хора!
⭐ Когато партиите се крият зад граждански квоти
⭐ Сервилност и продажност: Как тези хора се залепиха за ГЕРБ
⭐ Сребролюбието на българите
⭐ Новата власт трябва да изтръгне България от ръцете на разбойниците
⭐ Потресаващи гледки в края на ерата Борисов
⭐ Моделът Борисов - пречупване на чужди тела със свои
⭐ Гръбнакът на мафията държава не е прекършен
⭐ Що е политология и има ли почва у нас
⭐ Когато пречиш на мутри да разорават и бетонират дюни
⭐ За мнозинство на промяната ще са нужни 6-7 депутати от БСП
⭐ Ако ИТН иска да остане в политиката
⭐ Пред българите има две възможности
⭐ Ако представлява БСП, Нинова ще бъде препъникамък за нов кабинет
⭐ Бих се изненадал ако ГЕРБ и ДПС, плюс Янев не направят правителство
⭐ Олигарсите се бият на живот и смърт
⭐ Когато слоят цивилизованост е особено тънък |
| Евгени Дайнов. Българският народ не е толкова прост, колкото Борисов си мисли |
__ 2 __
05/07/20
14:22:31 |
В България няма политика. Политиката е прозрачно упражняване на властта пред погледа на публиката и в рамките на ограниченията, налагани от закона и Конституцията. Ние имаме властване. Решенията се вземат тайно и затова ударите са със секретни компромати.
Властта, която виждаме, няма общо с политиката, а с мафията.
От цялата върхушката, сглобена в една мафиотска групировка, единственият, който не е под директен контрол, е президентът Румен Радев. Когато управляваш само в името на това да властваш и да присвояваш, естествено много те тормози, когато някой стърчи отделно и не ти се подчинява. По тази причина е нормално, че искат да ликвидират Радев преди изборите.
Президентът можеше да е заплашителен, ако разбираше от политика.
Диктатурите, а ние вече имаме диктатура, защото нямаме конституционни ограничения върху волята на властта, са много по-крехки, отколкото изглеждат.
Бойко Борисов може да се мисли за вечен, но изобщо не е. Премиерът е боязлив човек, а в последните години попадна в обичайния капан, в който попадат всички кандидат-диктатори - да вярва на собствената си пропаганда колко е велик и вечен.
Неговата боязливост се компенсира с неговото вкопчване в това, че е еманация на българския народ, който е прост, и той, Борисов, е прост и затова ще са заедно завинаги. Българският народ обаче не е толкова прост, колкото Борисов си мисли. |
| Евгений Дайнов. България е в хаос |
__ 3 __
10/07/20
13:28:49 |
С опита си да застане на българска държавна земя около "сарая" на Доган Христо Иванов постави началото на третата, заключителна фаза на разпадане на властта на олигархията. Как се случва това е описано още от Аристотел.
Българската олигархия не знае как да прикрие кражбите си
Олигархия - това е управление на група могъщи мъже (жени никога не се допускат), които действат единствено в своя полза. Това е най-крехката и нетрайна форма на управление, пише Аристотел. Днес, близо 2300 години след смъртта му, ние можем да го допълним така: олигархията е особено крехка в онези държави, в които не е успяла да се прикрие зад популистка идеология. Българският случай е точно такъв. Олигархиите в страни като Унгария, Полша, Русия или Турция успяха да развият идеология, с която да скрият от очите своите кражби. Това не се случи в България. И когато погледнат към българската управляваща олигархия, гражданите виждат само краденето.
За да се върнем към Аристотел: според него разпадането на олигархичните управления преминава през три основни етапа:
Олигарсите първо грабят, после се сбиват. Накрая народът ги изхвърля.
Първият етап е появата на конфликти вътре в олигархията. Тъй като живее от крадене на общи ресурси, на олигархията никога не ѝ стига присвоеното. Винаги трябва още. А ресурсите не са безгранични. Рано или късно се стига до момента, в който олигарсите започват да се ритат по кокалчетата заради недостига на ресурси за всички. Настъпват вътрешни раздори. Едни се съюзяват, за да изгонят други и да им вземат богатството. На мястото на изгонените се поставя някой по-сговорчив.
В България този етап започна в момента, в който се сблъскаха Валентин Златев и Кирил Домусчиев. Златев изхвръкна от олигархията, а Домусчиев влезе на негово място. Последва вял опит за изгонване на Ковачки, който не успя. Изгонен беше обаче Васил Божков. През последните години сътресения вървят и в редица местни олигархични групи.
Вторият етап започва тогава, когато сътресенията вътре в олигархията станат видими. Тогава по-млади, по-гладни и по-зли кандидат-олигарси, държани вън от същинската олигархия, започват да опипват почвата дали имат силите да разритат старата олигархия и да се наместят на нейно място. В България тази роля играе Иван Гешев, който нахлува в установената олигархия със своите претенции и със своите хора.
Историята учи, че сътресенията във и около олигархията започват да тресат и властта. В държавата настъпва хаос, всеки прави каквото си иска - обикновено защото маневрира, за да стане или остане олигарх.
Трусовете започват да усложняват живота на обикновените граждани. Тогава идва третият етап на разпад на олигархичния модел на управление: на гражданите им писва, грабват тоягите и прогонват всички олигарси. |
| Ев.Дайнов.Протестът не е 'ляв' или 'десен' |
__ 4 __
28/07/20
13:42:10 |
► Политическо ли е управлението на ГЕРБ?
То прави ли единствено това да обсъжда и да работи за общото благо? Или прави нещо друго - като например да обслужва благото на отделни личности за сметка на общото благо?
Отговорът е вече ясен дори на онзи среден българин, които никога не се е докосвал до Аристотел. Не е ясен единствено за онези "десни", които са изпаднали от политиката, тъй като са се удавили в тресавището на антикварни идеологии, оформили се във времето, когато брадите на Маркс и на Енгелс не са били още побелели.
► Управлението на ГЕРБ етично ли е?
То прави ли така, че хората в България да водят добродетелен живот? Или прави така, че печалбата да е за онези, които нарушават всички добродетели: лъжат, крадат, присвояват, тормозят, мамят, газят законите? Дава ли ГЕРБ личен пример за добродетели или всекидневно подстрекава и окуражава онези, които преследват благото си с наглост и сила и за сметка на останалите?
И тук отговорът е ясен и лесен, защото въпросите са правилно поставени. Извод: управлението на ГЕРБ вреди на общото благо, тъй като не е нито политическо, нито морално. А това означава липса на справедливост. А тази пък липса означава, че - по думите на Св. Августин Блажени - държавата по нищо не се отличава от шайка въоръжени разбойници.
► Кой нормален гражданин иска да живее в това? |
| Един европейски народ настоява да живее в 21-ви век |
__ 5 __
18/09/20
21:33:21 |
За последното десетилетие българското общество заживя с манталитетите на 21-ви век, но продължава да бъде управлявано от хора от 90-те години и то – от най-лошата версия на 90-те, бандитската. И обществото просто иска да се освободи от тези хора, за да заживее като „нормална западна страна”.
Това е тайната на сегашния български протест: бъдещето въстава срещу миналото.
Един европейски народ настоява да живее в 21-ви век, в който нещата са подредени, ясни и лесни. Затова се опитва да се освободи от една власт, съставена от криминални елементи, останки от бандите на 90-те години.
Цивилизация застава срещу варварство, редът – срещу безредието, почтеността – срещу корупцията. Това е същината на българския протест на 2020-та. |
| Как ГЕРБ изгради Путинско общество в България |
__ 6 __
21/09/20
14:26:59 |
Докато с половин ухо слушах един човек да ми свежда опорката, че който и да "дойде" след Борисов, ще ни върне обратно "към руснаците", се запознавах с последните прозрения на Тома Биков.
Според този виден теоретик на онова, което навремето наричаха фашизъм, а в момента се рекламира като "консерватизъм", Европейският парламент и европейските медии не бива да бъдат вземани на сериозно. В парламента било пълно предимно с комунисти и с платени индивиди, обслужващи протестите в България. Медиите в Европа също били купени от същите тези протести.
Как искат да ни убедят, че истина няма
Тайната е заровена в типичното за съвременен Кремъл отношение към истината. Според Кремъл, такова животно няма. Или, както преди време отново ни обясни Биков: "В политиката няма истина".
А там, където няма истина, обществените отношения не могат да се структурират върху нищо друго, освен - върху голата сила. Където няма съгласие, решения пак се вземат, но на друга основа - на подчинението. Просто се подчиняваш на по-силния, за да си нямаш проблеми.
Именно такъв тип общество изгради ГЕРБ в България; и именно срещу него е сегашният бунт. Че власт-имащите не спазват никакви закони, а просто налагат силата си - това е очевидно за всички. Кражбата на обществени ресурси, изсичането на горите, бетонирането на дюните, пресушаването на язовирите, превземането на чужди бизнеси от партийни активисти - всичко това става не с инструментите на правото, а с инструментите на силата.
Един позорен акт на насилие
В политиката, обаче, силата убива. Това лъсна - отново - в случая с Бююк. Избягал от диктатурата на Ердоган, снабдил се с две решения на български съд, че не може да бъде връщан обратно в лапите на сатрапа, Бююк бе отвлечен от българските служби и предаден на турските.
Този позорен акт, публично оправдаван от тогавашния МВР-министър Румяна Бъчварова, не беше въпрос на право или на факти. Беше въпрос на сила и насилие. Правото казва - "Не пипай!". Силата казва: "Удряй!". Като в прословутото тефтерче на Златанов, с неговите графи "да се удари" и "да се остави".
Бююк, както разбираме, е все още жив. Колко от десетките като него, предадени от българите на Ердоган, са живи днес?
Силата се настани дори в законодателната власт. Депутатите гласуват така, както им нареди или изпълнителната власт (която, по принцип, би трябвало да изпълнява техните указания), или прокуратурата. В миналия парламент, над 200 български депутати демонстрираха, че са подчинени на Главния прокурор, когато отхвърлиха реформата на Христо Иванов. В днешния парламент се гласува онова, което каже Бойко Борисов или някой негов приближен. Накрая, онзи ден, българският парламент гласува текстове, които имат за цел да ликвидират самата Конституция - т.е. основата, върху която можем да имаме общество, в което не силата подрежда нещата, а правото. |
| Управляващите са просто некадърни |
__ 7 __
25/10/20
16:32:09 |
Не е задължително историята да се повтаря като фарс. Понякога тя просто си се повтаря.
Напоследък се присещам, как започна истинският взрив на негодувание против управлението на Жан Виденов. Недоволни имаше през цялото време. През късната есен на 1996 година започнаха и протестни шествия, организирани от профсъюзите. Но взривът в съзнанието, онзи момент, от който нататък цялото общество искаше Виденов да се махне, беше появата на плакати "Некадърници" по витрините на магазини в центъра на София.
Това "Некадърници" беше израз на внезапното просветление, че виденовци не бяха просто лоши управляващи. Те бяха автентично некадърни. Не можеха да свършат нищо като хората, дори да искаха. Просто не можеха.
Дежавю?
С публикуването на последния републикански бюджет на ГЕРБ, отново стигнахме до този момент. Възмущението на обществото вече не е просто заради това, че група натежали мъже с лоясали погледи ползват властта за своя облага, отнасяйки се към Републиката като към законна плячка. Възмущението днес извира от ясното разбиране, че управляващите са, освен алчни и зли, просто некадърни. Не биха могли да свършат нищо полезно, дори и да искат.
Това е цената, която плащаме за опита на Бойко Борисов решително да демодернизира българското общество. Да събере всички власти и ресурси в един юмрук, за да рестартира България като феодална конструкция, управлявана не със закони, институции или протоколи, а с непредсказуемата воля на съответните феодали.
Началният резултат от този модел, видим още в края на "Борисов-2", беше превръщането на институциите на държавата в частни наказателни отряди, обслужващи точно определени феодали и бандитски главатари. С това си поведение институциите подкопаха върховенството на закона и препречиха пътя на инвестициите. Не е случайно, че рухването на законността и рухването на чуждите (както и на вътрешните) инвестиции съвпадна по време.
Хаосът се превърна в норма
Не след дълго се стигна до очаквания от всеки политолог резултат. Поради ликвидирането на институционалното поведение на държавата, навсякъде настъпи хаос. Свикнали да работат единствено по разпореждане "отгоре" в полза на някой въздебел мъж с лоясал поглед, институциите загубиха способността си да вършат дори онази рутинна работа, която създава подобие на ред и различава цивилизованите от варварските общества, в които хаосът е норма.
Признак за постигането на това състояние е изумителният хаос по повод "втората вълна" на Ковид-19. В действията на нито една институция не личи някога да са били разработвани закони, протоколи или процедури за системно действие в подобна ситуация. Всички действия на властите са въпрос на хрумвания, които бързо биват заменени от други, по-сетнешни хрумвания.
Привеждането на управлението в режим "хрумвания" не е нещо, което виждаме само повод заразата. Всичко е хрумвания. Хрумва им да правят нова конституция с хора, чието висше образование е под въпрос. Хрумва им да купят още самолети от САЩ, за да изтъргуват "Турски поток". После им хрумва да паркират нов реактор в АЕЦ "Козлодуй", макар уж да са се посветили на АЕЦ "Белене". На Караянчева ѝ хрумва да кани външни наблюдатели за изборите, макар по отдавна установен протокол това да е прерогатив на министъра на външните работи.
Метаморфозите на Борисов продължават
Накрая им хрумва да направят бюджет тип "Венецуела", в който да обещаят раздаване на пари на всички, освен на лекарите и на медицинския персонал. Междувременно, по стар социалистически обичай, апелират за доброволци в болниците, защото нямали ни лекари, ни друг персонал. Това също е елемент от хаоса: когато не можеш да поддържаш елементарно, всекидневно ниво на управление, почти веднага си принуден да минеш в режим "грабвайте телата" - да се опиташ, по стар руски образец, да заринеш проблема под камара от човешки тела.
Тези хора, дори да поискат, вече не могат да свършат нищо полезно. А дори и да можеха, това няма никакво значение, тъй като са загубили всякаква легитимност. Никой няма да се включи в тяхното вършене, нито някой ще им изпълнява разпорежданията, колкото и разумни да са те. Защото са в позиция "Некадърници".
Беше време, когато Борисов се беше превърнал в Орешарски. В момента той е вече на кота "Виденов". Преходът завършва така, както започна: с катастрофи, причинени от некадърност.
Затягайте коланите. Пак ще друса. |
| 2020 - превземането на чужд бизнес стана още по-видимо |
__ 8 __
27/12/20
14:11:25 |
Отговорите на Евгений Дайнов.
Сбъдна ли се някое от очакванията Ви за 2020 г.? В какво се излъгахте?
- Очаквах подкрепата за Борисов да продължи да спада с нарастващ темп, докато по същото време Корнелия Нинова да прави всичко възможно, така щото на фона на БСП всяка друга партия да изглежда по-добре, включително ГЕРБ. Това се случи.
Излъгах се да вярвам, че след прословутото си председателство на Съвета на ЕС правителството на България ще продължи да води спокойна и градивна политика към Западните Балкани - и най-вече устойчиво да подкрепя Северна Македония в усилията й да стъпи на пътя на присъединяването към ЕС.
Ако пандемията от коронавирус беше невъзможна за прогнозиране, така ли беше с политическата криза?
- Кризата в и около управлението вече беше започнала. Двама приближени олигарси - Валентин Златев и Васил Божков - изхвъркнаха, което беше сигнал за нестабилност във властващата олигархия. Под напора на всякакви протести министри биваха сменяни като хартиени носни кърпички - още един знак за нестабилност. Неочаквано беше внезапното събиране на всички недоволства в едно цялостно протестно усилие.
Имаха ли смисъл протестите и постигнаха ли нещо?
- Протестите пренаредиха политическата сцена и съотношението на силите в нея. За пръв път от 1997 година София не остана сама в протестите си, а беше подкрепена навсякъде из страната. Това беше всенародно движение и, отново за пръв път от четвърт век, исканията му бяха подкрепени от почти 70 на сто от цялото население.
Така протестите принудиха Борисов да се затвори в джипката, за да не общува с гражданите. Протестите пренаредиха и външнополитическата среда, като привлякоха вниманието на Европа (и САЩ) към българските проблеми, традиционно замитани под килима от институциите на ЕС. И на тази сцена Борисов се оказа изолиран и самотен.
Как оценявате поведението на президента през изминалата година?
- Президентско поведение. Солидаризирайки се с исканията на протеста, той изпълни конституционно описаната си роля да бъде изразител на единството на народа. В случая - на народа, обединен в искането, формулирано от самия него като "Мутри - вън!".
Какво Ви изненада през 2020 (в политическата среда)?
- Изненада ме липсата на оставка на правителството. Вече разклатено отвътре, когато бе подложено на натиска на всенародния протест, правителството изненадващо се заинати и се вкопчи във властта като един колективен Тръмп, без да мисли за политическите си перспективи.
Политически далновидното поведение щеше да е - подаване на оставка на принципа "не искам окървавени глави на жълтите си павета". При това положение ГЕРБ щеше да запази много повече репутационен и политически капитал, отколкото има днес.
Изненада ме и безразсъдното поведение по "македонския въпрос". Тук виждаме същата политическа слепота, като при неподаването на оставка навреме.
А какво не Ви изненада?
- Не ме изненада това, че процесът на превземане на чужди бизнеси ставаше все по-интензивен и видим. Това развитие е закодирано в самата идеология на плячкосване, доминираща при това управление.
Не ме изненада, по аналогични причини, засилването на натиска на главния прокурор върху несъгласните с властта: и тук интензификацията на процеса е закодиран в неговата същност. Не очаквах, обаче, онова въоръжено нахлуване в сградата с надпис "Президент", от което стартира интензивната фаза на протестите.
Коя е думата на 2020 според Вас?
- Ковид-19. В разгара на лятото изглеждаше, че може и някоя друга дума да я изпревари, но не би.
Има ли позитивни ефекти от тази криза и какви са те?
- Позитивите от политическата криза вече описах. Позитиви има и от пандемичната криза. Не само се подобри нивото на лична хигиена, но и започна да си пробива път разбирането, че хората зависят един от друг и дължат солидарност един другиму.
Как оценявате състоянието на гражданското общество?
- Покрай протестите гражданското общество в "широкия смисъл" се установи като важен играч на политическата сцена и успя да я преподреди по нов начин. В "тесния смисъл", т.е. съвкупността от неправителствени организации и инициативи, гражданското общество продължава да е в тежко състояние, превзето от и подчинено на властта и на нейните задкулисни практики. Видимо живи са най-вече екологичните организации, който влезнаха в устойчива битка за горите и за южното Черноморие. |
| 2021 - ДПС вече иска власт пред кулисите |
__ 9 __
11/01/21
21:53:28 |
Прогнозата на Евгений Дайнов за 2021 г. преди новата година.
Какви са надеждите Ви и какви опасенията за 2021 г.?
- Надявам се пандемията да отшуми и хората да се върнат в обичайното си състояние на групово живеещи (и общуващи) същества; не сме пригодени да общуваме и живеем през екраните на лаптопите.
Опасявам се от ефекта върху българската политика на истерията по повод "македонския въпрос". Вече (почти) няма будали, които да гласуват за Борисов, за да ни пази от комунистите. Опасявам се от появата на будали, които да гласуват за него, защото натри носа на македонците.
Предстоят парламентарни избори през март. Каква е прогнозата Ви?
- Крайно шарен парламент с наглед невъзможни за съставяне мнозинства. Ако, разбира се, ГЕРБ и техните съюзници не измислят начин за мащабно фалшифициране на резултатите. Че са способни на такова нещо - сигнали за това сме виждали в миналото. Пример е "Костинбродската афера", при която незнайно защо за почти милион бюлетини, отпечатани от ГЕРБ и разпределени по области, в крайна сметка виновни излезнаха "комунистите".
Дясното ще направи ли пробив на предстоящите парламентарни избори?
- Очаквам "Демократична България" да е в парламента с до двадесетина представители. Ако изборите бяха през лятото, щяхме да говорим поне за 30 и повече депутати. Може би това е една от причините да нямаше оставка в летните месеци.
Слави Трифонов, Мая Манолова, "Отровното трио" - нови политически играчи загряват на тъчлинията. Ще влязат ли в мача?
- "Отровното трио" няма как да участват в изборите като някаква формация, вписана в бюлетината. Очаквам формациите на Трифонов и Манолова да успеят да влезнат в парламента, Трифонов с доста голяма група депутати. В последните месеци Трифонов успява да привлече разочарованите гласоподаватели на ГЕРБ (и "Атака") от хинтерланда - селата и малките и средните градове.
Каква ще е ролята на ДПС след изборите?
- ДПС вече заяви, че ще иска да е официален коалиционен партньор на управляващата формация. Очевидно ДПС е събрало вече максимума от задкулисната власт и иска да събира предкулисна такава. Най-малкото като част от управляваща коалиция по-лесно ще може да стигне до "зелените" пари на ЕС.
Каква ще е политическата съдба на Бойко Борисов?
- Все същата: "изгнил" политик (терминът е на Методи Лалов) с угаснал поглед, в отпуснато, лишено от воля тяло. Дори да стане чудо (а покрай македонския въпрос всякакви чудеса са възможни) и да бъде отново премиер, това му сегашно състояние няма да се промени. А ако не бъде премиер, ще остане (като Тръмп) значима политическа фигура за известно време, но без всякакви перспективи.
Кое е неизбежното в политическата среда, което ще се случи?
- България ще плаща все по-висока цена за безразсъдното си поведение по повод Северна Македония. Международният натиск върху България ще се засилва, което ще се отразява на вътрешнополитическата ситуация по непредсказуем (отсега) начин.
След пандемията очаквате ли животът да потече по старому? Какво ще е различното?
- Тъй като хората са животни, живеещи в общности и общуващи си вътре в тях, те ще възстановят обичайното си общностно живеене. Ще има, разбира се, разлики с периода преди Ковид: все повече хора ще се махат от градовете, за да живерят в села и да работят дистанционно; все повече професионални занимания ще преминават в интернет среда; все повече хора ще разбират връзката ни с природната среда и ще "позеленяват" откъм идеи и практики.
Десните популисти в Европа на този фон доста бързо ще отшумяват, тъй като няма да се вписват. Покрай македонската истерия нашите десни популисти може и да поостанат още малко.
Помъдря ли човечеството след тази гигантска криза според Вас?
- Очевидно е, че помъдря, както прави след всяка своя екзистенциална криза. Въпросът, както винаги, е: Помъдря, но за колко време? |
| Четете книжки, хора! |
__ 10 __
21/02/21
22:22:22 |
Тия дни пуснах телевизора. Гледам - двамина политолози. Видима възраст: около пет години по-млади от сина ми. "Аха", казвам, "да чуем нещо модерно, прогресивно и европейско."
В първите пет минути не разбрах какво ми обясняват тези хора. Какво ли разбира драгият зрител, запитах се, който не е политолог? Насилих се да вникна в разговора. Ще рече: казах "шът" на околните, увеличих звука на телевизора, спрях фоновата музика (жертвах Питър Грийн – онзи бял британски блусар, за когото Б. Б. Кинг споделя, че е единственият, когото някога е виждал като опасен конкурент по китарлък). Вторачих се в екрана, наострих уши. И чух.
Какво чух? Учебниците по политология, издавани в Путинова Русия в последните десетина години (имам ги почти всичките). Зад изричаните на екрана думи проблеснаха онези базисни схващания за властта и за хората, които разпространяват мислителите на Путин. Не долових просветената и прилична мисъл, гушеща се от над хилядолетие из долините и пристанищата на Европа. Чух онова скандиране и тропане на ботуши, което кънти из безкрайната евразийска степ.
В името на общото или на личното благо?
Според Путиновите политолози политологията е "наука за завземането, употребяването, съхранението и усилването на властта". Звучи логично? Да, но само в една концепция за света, която съвършено се отличава от онази, в която живеем – европейската или "западната". Ние, европейците, от 2 300 години следваме схващането на Аристотел, според което политиката е "служене на общото благо", а политологията е науката, която изследва, как властта служи (или не) на общото благо – на благото на всички. Според схващанията, доминиращи от блатата на Санкт Петербург до просторите на външна Монголия, целта на политиката е да докопаш властта, а целта на политологията - как да ти помогне никога да не я пуснеш.
Има разлика. Това е разликата между два свята, стъпили върху съвършено различни схващания за това, що е то човек. За нашия свят е важен всеки човек, тъй като всички в равна степен са включени в общото благо. В евразийския свят важни са хората с власт. Останалите са безлична масовка (в най-добрия случай) или съпътстващи жертви (в най-лошия).
Единствено на основата на евразийското разбиране за политика и политология може да се изведе съждението, което чух от български политолози по телевизията, че задачата на всяка парламентарна група е да налага дисциплина върху своите членове. Тук, очевидно, иде реч за запазване и усилване на собствената власт, а не - за работенето за общото благо.
Добре, какво вършат партиите, че питате? На нас, европейците, в случая ни помага не само Аристотел, но и Едмънд Бърк, основател както на консерватизма, така и на съвременното схващане за партиите.
"Партията", пише Бърк през 1770 година, "това е група хора, обединени в името на отстояване на националния интерес посредством своите обединени усилия, стъпили върху някакъв принцип, по който те всички са се съгласили". Съответно, попаднала в парламента, тази партия продължава да прави същото: да работи за националния интерес, стъпила върху някакъв ясен принцип. Нито партията, нито нейната парламентарна група съществуват единствено, за да налагат дисциплина върху своите членове. И партията, и парламентарната група съществуват, за да постигат общото благо на нацията си. Правят същото дори тогава, когато успеят да сформират правителство.
Според Путиновите политолози политологията е наука за завземането, употребяването, съхранението и усилването на властта. Тази концепция за света съвършено се отличава от онази, в която живеем - европейската.
Според Путиновите политолози политологията е "наука за завземането, употребяването, съхранението и усилването на властта". Тази концепция за света съвършено се отличава от онази, в която живеем - европейската.
Нима това е естественото състояние?
Чели ли са тези наши политолози, запитах се, путинските учебници по политология? Ако да, тогава защо са им повярвали? Те наистина ли смятат, че целта на властта е самата власт, а не (да речем) вършенето на полезни дела за гражданството?
Тъжният отговор е, че най-вероятно – дори не са чели. Както 25-годишните днешни журналисти могат с лекота да пишат по онзи лакейски и придворен начин, по който се пишеше преди 1989 година без да са чели „Народна армия”, която в казармата четяхме, за да си правим майтапи. Не са чели, но безпогрешно възпроизвеждат онези образци на слугинаж на властта.
Откъде идва това? Как хора, които не помнят падането на Берлинската стена, безпогрешно възпроизвеждат най-отвратителните мисловни и поведенчески модели на "реалния социализъм"? Да не би това да е естественото състоянието на всеки човек? Да не би хората по природа да са лакеи, с лекота обслужващи най-близко стоящия до тях партиен вожд?
Отговорът на този въпрос е от съдбовно значение. Защото, ако човеците по природа са подли и лакействащи, това обяснява, защо в цяла Източна Европа (и не само там) виждаме възраждане на мисловните модели и практики на "реалния социализъм". Просто е било прекратено усилието, което да поддържа хората в състояние на лично достойнство и критично мислене - и човеците са се свлекли обратно в природното си, т.е. лакейско и недостойно, състояние.
"Всички са маскари" и други
Не знам как е в Унгария и в други подобни авторитарни страни, но за българския случай имам хипотеза. По природа българите са мнителни. Мислейки единствено лоши неща за другите, в крайна сметка те си представят човешкото същество като лошо по природа. Оттук произтичат типично български обобщения, като например:
1. "Ако не става дума за пари - става дума за много пари." Че може да става дума за съвсем други мотивации на поведението, като например обич, благородство, себеотрицание, следване на кауза или принцип (по Бърк) – това изобщо не фигурира в картината за другия. Той може да бъде тласкан единствено от себични и лоши мотиви. Каквото и да ти говори - говори така, защото са му дали едни пари да говори така.
2. "На всеки някой му дърпа конците". Това обобщение, разбира се, отрича самата възможност човеците да имат свободна воля, т.е. сами да решават какво мислят, говорят или правят. Всички са крепостни на някой друг и всичко, което правят, е резултат от неговите инструкции.
Да се върнем на темата: "Целта на всяка парламентарна група е да запази дисциплината на своите членове". От телевизионния екран се даде пример с внасянето на калпав закон. Калпав, калпав, ама всички от групата трябвало да го подкрепят, за да се постигне висшето благо - вътрешната групова дисциплина. А всъщност, според нас - европейците, работата на парламентарните групи е да внасят такива закони, които да обслужват общото благо (по Аристотел) и националния интерес (по Бърк).
Взети заедно, дори само горепосочените три български обобщения обясняват не само, защо живеем в общество, подобно на кочина, но и защо в това общество хората, убивани от или поради властта, нямат значение. Всеки е купен. Всеки е кукла на конци. Всеки се подчинява на някакъв началник. Никой няма нито свободна воля, нито достойнство, нито онова въображение, което да очертае по-добро бъдеще за всички.
"Четете книжки!"
Изходът от тази кочина? В края на "реалния социализъм" из софийските подлези се появиха графити, писани с един и същи почерк: "Четете книжки!". Някой светъл дух, отчаян от тогавашната свинщина, отчаяно призоваваше: Четете книжки, за да престанете да бъдете такива, каквито сте! Ще ви стане по-добре!
Минаха се 30 години. Хора, които тогава са били в горната група на детската градина, днес предлагат анализите си от телевизионния екран. А тези анализи не се различават съществено от анализите на телевизионните глави от, да речем, 1987 година.
Четете книжки, бре хора! Не сте длъжни да сте лоши. Колкото сте по-лоши, толкова по-лошо ще живеете. След толкова години това не стана ли ясно? |
| Когато партиите се крият зад граждански квоти |
__ 11 __
04/03/21
20:10:45 |
Отрадно е, че най-сетне в публичното пространство тръгна някакъв разговор относно "гражданските квоти" в листите на политически партии. Това е един признак за това, че демократичните идеи продължават да улягат на българска почва, въпреки разрухата, стоварена върху демокрацията в последното десетилетие.
Проблем за обсъждане има. Защото: какво ни казват партиите - особено управляващите такива - с обявяването на кандидати от "гражданската квота"? Всички чуваме, на полу-неосъзнато ниво, следното съобщение: "Ние, партийците, сме общо взето негодници; но ето, привлекли сме и някакви прилични хора, не ни обръщайте гръб"...
Това е, разбира се, продължение на общата философия "всички са маскари в политиката" и като такова работи против самата политика, т.е. против идеята за съществуването на общо благо и против практиките на неговото отстояване. В крайна сметка подобни умонастроения обслужват единолични авторитарни режими, по природата си присмехулни към идеята, че изобщо има общо благо, за което политиците са призвани да жертват време и усилия.
Докато това умонастроение не бъде пречупено, условията за продължаването на сегашната авторитарна кочина в България, както и на безпътицата в ЕС, ще са налице. Затова всеки разговор за основни елементи на демокрацията е полезен, стига да бъде чут от достатъчно хора.
Има нещо дълбоко нередно, дори неблагодарно в това, да призоваваш свои партийни членове и симпатизанти да жертват времето (и често - парите) си, работейки за каузите на партията ти, а когато дойде време тази твоя партия да навлезе в реалната власт, да кажеш на работните си пчелички: Няма ти да си във властта, та да ползваш нейните лостове за постигането на нашите каузи; вместо теб ще вкараме един певец (футболист, скачач, лекар, фокусник) от гражданската квота...
Човекът, жертващ свободното си време за работа по партийната кауза, е вече политик, дори да е доброволец. Той обслужва някакъв аспект от общото благо. Но не той ще влиза в реалната политика, а някой певец (скачач и пр.), за когото изобщо не е ясно, разбира ли от общото благо и готов ли е да работи за него.
Така стоят нещата при класическите партии. Напоследък обаче те са на отмиране. Затова нека огледаме партийния пейзаж, за да разберем, с кого си имаме работа.
В момента из Европа бродят поне три основни вида партии.
Първият е именно класическият тип - онези партии, които Иван Кръстев удачно нарече "педагогически". Педагогическите партии са ангажирани в постоянно усилие да възпитават своите членове, симпатизанти, избиратели и общества в ценностите и каузите, които тези партии следват, за да постигнат общото благо. Появата на "гражданска квота" по времето, когато тези партии бяха стандартът, би произвело буря от негодование и от недоверие. Какъвто и певец (скачач) да си, преди да бъдеш издигнат за кандидат-депутат, ще трябва да си доказал не само своята принадлежност към съответните ценности и каузи, но и своята готовност да работиш за тях.
Тези партии обаче в момента отстъпват, заривани от пясъците на историята. Част от тях се превърнаха, преди вече едно поколение време, във втория тип партии, бродещи из Европа - т.нар. партии - картели. Накратко: партиите от този тип не схващат себе си като представители на гражданите (и на тяхното общо благо) във властта, а обратно - виждат себе си като представляващи властта, от която се чувстват постоянна част, в средите на гражданите.
Веднъж мутирали в картели, дори най-класическите партии престават да бъдат педагогически организации. Просто нямат ценности и каузи, в които да възпитават последователите си. Тяхната цел е да са винаги част от властта. Това намерение трудно се облича в дрехите на кауза или ценност. Мотивацията вече не е над-индивидуална, а лична и кариеристична. Докато партията е по някакъв начин във властта, нейните по-изявени членове ще могат да се надяват на възходяща кариера, завършваща с добра пенсия.
Това е на светлинни години от истинската политика.
Тя опира до служене и, в повечето случаи, води до доста бързо прегаряне, последвано от връщане към основната професия. В общия случай терминът "политическа кариера" е, в истинската политика, невъзможен. Кариери успяват да правят само най-издържливите от издържливите, а и те имат кариера до първия си изборен провал или публично значим скандал.
Тъй или инак, мутирането на традиционните партии в картелни прекрати педагогическата работа на партиите в обществото. Резултатът беше намаляващо разбиране, сред гражданството, защо е важна политиката. А съсредоточаването на картелните политици върху своите лични кариери доведе до спад на доверието в партиите и стремително намаляващ процент гласуащи.
Има и партии, родени във властта, които директно стават картели, без изобщо да са минали през "педагогически" етап. Такива, у нас, бяха партията СДС (да не се бърка със съюза СДС) и НДСВ, както и множеството техни осколки, появили се в последните месеци на тяхното управление. С падането си от власт, подобни партии бързо изчезват, тъй като не са успели да се вкоренят в средите на гражданите.
Доминацията на картелните партии накара гражданите да им обърнат гръб.
Това бе последвано от илюзията, че гражданите вече не се интересуват от политика - т.е. от общото благо. Партиите въдъхнаха с облекчение, но се оказаха подведени от собствените си анализатори. Гражданите бяха обърнали гръб на картелните партии, но не и на политиката. Напротив, те търсеха нов тип свои политически представители.
Това търсене породи третия тип партии, днес бродещи из Европа - племенно-лидерските партии. За разлика и от класическите, и от картелните партии, племенно-лидерските партии не са цялостен, сложен организъм. Те са просто дрехата, обвиваща тялото на лидера. На членовете и симпатизантите не се предлагат национални каузи (такива, обикновено от квази-фашистки тип, се предлагат на електората). Предлагат се кариери, основани на безусловна вярност лично към вожда.
Самите партии се напълват с еднакви хора, за разлика от класическите и от картелните партии, в които все пак виждаме доста разнообразно присъствие. Тези еднакви хора стават все по-еднакви и все по-некомпетентни, тъй като компетентността им не е фактор, подпомагащ кариерното развитие. Накрая не остават никакви физиономии, които да привличат някаква обществена симпатия. Затова племенно-лидерските партии започват
ударно да рекрутират външни хора за попълване на "гражданската квота".
Именно това виждаме тия дни при ГЕРБ и ВМРО.
Има из Европа и четвърти тип партии, чието политическо бъдеще е все още недокрай ясно. Това са партии, които се опитват да се върнат към класическите корени - партии, които следват ясно изразени каузи, чрез които се стремят да обслужват общото благо. Това са и подчертано педагогически организации, опитващи се да образоват активистите, гласоподавателите и обществата си. Такива са предимно различните зелени и нови леви партии от либерален тип, които направиха пробив на изборите за Европарламент от 2019 година. Междувременно, опитите за възстановяване на класически партии чрез някакви нови социалистически формации от типа на "Сириза" или "Подемос" се оказаха нетрайни.
Накратко: ако политическите партии са истински носители на каузи и функционират като пегадогически организации, те нямат нужда от "гражданска квота", тъй като самите те са пълни с активни граждани. Зад "граждански квоти" имат нужда да се крият точно партиите, които са най-вредни за обществото - картелните и племенно-лидерските.
Възстановяването на демокрацията - и по-важно, на политиката - в Европа не минава през граждански квоти. Минава през измитане от сцената на картелните и племенно-лидерските партии и заместването им с партии от класически (педагогически) тип. След като в политическата система отново се появят партийни актори, следващи общото благо, ще може да последва и следващата крачка: отнемане на институциите от превзелите ги мутри, кариеристи и мафиоти и подчиняването им отново на обществения интерес.
Съвременна Европа е направена от партии; и от възстановяването на партиите може да започне излизането на Европа от сегашните й кризи и задънени улици. |
| Сервилност и продажност: Как тези хора се залепиха за ГЕРБ |
__ 12 __
19/03/21
23:18:35 |
Отдавна е време да поговорим сериозно за авторитетите и за последствията от тяхното публично самоубийство.
Въпреки неразвитата си социална структура, липсата на плътност на историческия опит и рудиментарната си политическа култура, в националното съзнание на българите е закодирано уважение към хора, които са придобили собствен авторитет по независим от властта начин.
Това са така наречените "учени", които баба ми с второ отделение образование настояваше да уважавам. Става дума за личности, придобили уважението на обществото не покрай притежанието на власт, а покрай успеха си да се издигнат над общото равнище без опора във властта или дори въпреки нея.
Традиционните типажи от репертоара на баба ми бяха лекари, учители, журналисти, адвокати, музиканти, университетски хора. В нейния свят "ученият" човек съвсем легитимно не се бъхта в полето в пек и студ, както правят неуките. Този човек няма нуждата да прави това, защото обществото му осигурява поминък, без да иска от него "да се рови в земята". Ако е наистина учен, българите нямат нищо против той да не е до тях в жетварската жега. Неговият път е друг - да помага на хората или да ги възвисява. Оттук и принципа: "Учен човек - уважаван човек".
Сервилност и продажност
Баба ми беше наясно и с други черти на българите например: да се умилкват около властта и да сервилничат пред властта или парите. Тази черта тя обобщаваше с две сентенции: "Дай му власт и му гледай сеира"; и "Пари ми даваш - на маймун се обръщам".
Уважението на българите към "учените" уравновесява тази тяхна сервилност и продажност. При отслабване на авторитета на "учените" обаче се засилва именно продажността. Водещият принцип става: "Пари/власт ми даваш - на маймун се обръщам." Няма трето, не и у нас.
Тъй като съм наясно с народа си, още преди две години започнах да бия тревога, че авторитетите изчезват и единствено сервилността остава. Тогава ставаше дума за това, че на принципа "пари/власт ми даваш", огромно количество мои "учени" колеги, радващи се на уважението, дължимо на независимите авторитети, се залепиха към режима на ГЕРБ.
Моят народ обаче не е толкова глупав, колкото понякога изглежда. Той доста бързо отбеляза как публични фигури, довчера уважавани като авторитети, за броени седмици преминаха към принципа "на маймун се обръщам". Престана да им вярва - но и започна да губи увереността, че изобщо може да съществуват независими авторитети.
След като тези авторитети се обърнаха на маймуни, вече нямаше причина други публични фигури да не сторят същото. Именно това наблюдаваме вече година покрай пандемията. Уважавани медици един след друг загърбваха онова, което ги правеше уважавани, за да изпълняват указанията на Бойко Борисов. А той, както рано или късно се случва с всички авторитарни типове, често действаше на принципа на случайната приумица - изобщо не като "учен".
Така стигнахме до сегашното положение, при което на 15 март медицински авторитет тръби, че положението е под контрол, а на 16 март споделя, че системата се срива и трябва спешно да затваряме всичко отново освен (доколкото може да се разбере) цирковете, които пък отвори със специална заповед.
Обръщането на анализатори на маймуни тежко увреди духа на българите. Обръщането на медицински авторитети на маймуни уврежда и убива - чисто физически, в най-буквалния телесен смисъл - хиляди хора.
Падението на най-добрите е най-непростимо
Когато обществото те признае за авторитет, това не е повод за песни и танци. Това е повод да си дадеш сметка, че дължиш нещо на призналите те хора. След като са те признали, те ти плащат масрафа - не сееш жито, за да ядеш хляб, тъй като някой друг го прави вместо теб. А той прави това, защото очаква от теб да му дадеш знания, ценности и личен пример; както и вярата, че изобщо е възможно да има знания, ценности и личен пример.
Когато, бидейки авторитет, решиш да действаш на принципа "Пари/власт ми дай - на маймун се обръщам", ти убиваш не само себе си. Убиваш - духовно и физически - хора, които нищо не са ти направили. Напротив, хранили са те и са те обличали, защото именно ти си им показвал, че е възможно човеците да не се обръщат на маймуни.
"Падението на най-добрите е най-непростимо", пише Аристотел. Вече виждаме пораженията върху обществото от самоубийството на авторитети. Предстои да видим цената, които самите авторитети ще платят за това, че се обърнаха на маймуни. |
| Сребролюбието на българите |
__ 13 __
23/03/21
18:34:37 |
Преди време писах за страха на българите. Още тогава си преставях поредица от статии, в които в крайна сметка да очертая реалистичен образ на съвременния българин - със слабите и силните черти на характера му. Не стана точно така, но е време да се заема с една българска черта, която върви в пакет със страха, а именно - сребролюбието на българина.
В българското съзнание парите заемат много по-голямо място, отколкото в откровено капиталистически (т.е. на теория - подчинени на парите) страни като Великобритания или САЩ. Сред многото възможни мотивации на човешкото поведение, българите избират парите като водеща мотивация. Това отношение към света е синтезирано както в автентични стари поговорки като "не ми давай акъл, пари ми дай", така и в сравнително новата мантра "ако не става дума за пари - става дума за много пари".
Защо някой човек би направил нещо? Какво би го мотивирало, вместо да си "бърка в носленцето" (по Васко Кръпката), да прави нещо?
Списъкът възможни мотивации е доста дълъг. Човек може да е мотивиран от неща, за които не си дава сметка, като нагони, инстинкти, нагласи, традиции, заварени правила. Може да е мотивиран от осъзнати ценности, като например приятелство, обич, лоялност, дълг, милозливост, съпричастност. Може да е мотивиран от постигането на някакви цели в бъдещето. Може да е мотивиран от стремежи - към слава, признание, успех. Може да действа поради подчинението си на нагони, обичайно признавани за грехове, като например мъст, завист, гордост или чревоугодничество.
Може, накрая, човек да върши нещо, мотивиран от стремежа да придобие влияние върху другите, т.е. да може да им нарежда, какво да правят. Този точно стремеж
обикновено минава през две мотивации: власт и пари.
Сред цялото това разнообразие от мотивации, българинът се фокусира върху парите. Някой казал нещо? Някой направил нещо? Някой помогнал някому? Е, ясно защото го е направил - платили са му. "Зелените" пазят природата, защото им плащат швейцарците. Неправителствени организации се занимават с със закрилата на жени и деца, защото им плащат американските джендъри. Разни хора говорят за някакви човешки права, защото им плаща Сорос. Някой написал статия? Е, някой му е платил да я напише и, естествено, му е казал, какво да пише
Доминиращо е убеждението, че никой нищо не би правил, ако "не играе парата". Стига се до истински смешни ситуации.
Преди години, преди вратите на сутрешните телевизионни блокове да се окажат захлопнати за мен, заварих следната дискусия в кръчмата на село Миндя. Една група мои съселяни разпалено обясняваше, че ме "дават по телевизора", защото си плащам да ме дават. Друга група, с не по-малка убеденост разясняваше, че - напротив. Аз съм бил ходил често "в телевизора", защото тия от телевизора ми плащат да ходя при тях. Така и не разбрах, кой победи в този спор, но картината е ясна. Моите появи в сутрешните блокове бяха свързани, според моите съселяни, единствено и само с пари. Дали аз ги давам или на мен ми ги дават - това е подробност.
На какво е израз тази наистина маниакална втораченост в парите?
Преди години, под ръководството на Васил Гарнизов правихме изследвания и провеждахме наблюдения, които имаха за цел да изяснят този въпрос. Не стигнахме до някакви окончателни отговори, но някои неща се поизясниха.
Фасцинацията с парите е характерна за хората с манталитета на бедняци. След като поколения наред си нямал пари (или - което е същото - си живял с убедеността, че нямаш пари), то при появата на възможността да имаш пари се фокусираш само върху тях. Тяхното имане се превръща в самата същност на живота, в неотменима убеденост, че единствено парите водят до осмисляне на битието ти.
Онова, което наистина ни направи впечатление в тези наблюдения беше, обаче, начинът, по който хората с бедняшки манталитет си представяха придобиването на пари. На практика не установихме хора, според които придобиването на пари да е крайният резултат от добре организирано, упорито и дългосрочно трудово усилие. Универсалното убеждение беше, че парите се появяват изведнъж, изненадващо и еднократно. И, най-важното - тези пари, големите пари винаги някой ти ги дава. Не си ги изработваш сам. Оттук, житейските планове на хората, които изследвахме, се свеждаха до това
да чакат някой да им даде изведнъж много пари.
Чакането на този момент обяснява, между другото, фрапиращата липса на инициативност у масовия българин (който всички, напомням, носим в душата си в някаква степен). Житейските стратегии са изчаквателни, а не настъпателни. Защо да правиш нещо, ако никой не ти е дал пари, за да го правиш? И обратното: всеки, който прави нещо очевидно е получил пари, за да започне да го прави. Тази изчаквателна стратегия обяснява и това, защо непрекъснато се оказва, че "няма хора". Дали ти трябва някой да свърши университетска работа, или ти трябва някой да ти изкопае трап на двора, оказва се, че хора, които искат и могат да свърша тази работа - няма. Наоколо е пълно с народ, но всички чакат отнякъде върху им да падне торба с пари.
Щастливи ли са обаче българите, оказали се с наистина много пари? Преди да застане на едната (неприличната) страна на политическата барикада, социалният антрополог Харалан Александров често обясняваше, че в България няма богати хора - просто тук-таме има бедняци с много пари. Парите са налице, но манталитетът остава бедняшки; и те не се ползват, за да генерират още пари. Дошли са изневиделица и, в крайна сметка, там се връщат.
Спомнете си, например, онези телевизионни предавания, които се появяват понякога и ни представят живота на тото-милионер няколко години след получаването на милионите. Пред камерата застават типични бедняци, седнали във влажни кухнички пред маса, постлана с лепкава мушама. Имало е големи пари. Вече ги няма. Къде са отишли? Вдигане на рамене...
Колко пари, според вас, има в момента Делян Пеевски, да речем?
А колко пари са минали през него и после са отишли обратно в небитието? Колко пари имаше Илия Павлов, шефът на "Мултигруп" и водещ се за най-богатия българин, когато го застреляха? Не ще да са били много, защото месец преди това го видях да се друса, заедно с мен и с още 20-ина простосмъртни, в един силно проветрив съветски самолет "Антонов" по трасето София-Варна...
Работата е там, че появата на големи пари, за които знаеш, че не си изработил, а си придобил с някаква шашма, отваря вратата към друга една черта на масовия българин: суетата. Важното е всички да разберат, че имаш много пари и че вече никой не може да ти излезне насреща. Купуваш си тлъст джип, правиш си сарай в защитена местност, пъхаш пура във физиономията си и започваш да се оглеждаш, какъв да станеш, та да те дават по телевизора и да те канят на сбирки на подобния на теб български "елит".
Миналата седмица обсъждах с един мъдър българин-мохамеданин автопарка пред общината в Кърджали: мутромобил до мутромобил и то такива, каквито и в София рядко може да види човек (да не говорим за Рим, Берлин или Токио). "Всеки от тези", каза моят събеседник, "освен автомобил за стотина-двеста хиляди има и сарай за половин милион, най-вероятно - във вододайната зона на язовира. Ако тези пари ги беше вложил в някакво производство - ако така бяха направили поне 10-15 човека - икономиката щеше да се размърда. Но това изобщо не им идва на ум. Усвоили пари - похарчили пари..."
Масовият българин, прочее, се намира в положението на онези евреи, които, като видели гърба на Моисей, обърнали и те гръб на Йехова и започнали да се кланят на статуетка на Златния телец. Причините са, общо взето, същите: морален и нормативен вакуум, получил се след отричането на някаква предишна етика и липсата на утвърдила се нова.
При българите ситуацията е дори по-сложна.
По времето на "реалния социализъм" властта се опита да изкорени традиционния селски морал, регулиращ живота и мотивиращ действията на хората, за да го замести с някакъв нов, "социалистически". Традиционният морал беше ликвидиран успешно "Социалистическият" обаче така и не успя да се вкорени. След 1989 година, останали без него, българите нямаха възможността да се върнат към отдавна убитата традиция. Но и се оказа, че докато са се занимавали с текезесета и тежка индустрия, са изпуснали онова развитие, характерно за европейските страни, което е довело до появата на съвременна морална система.
Лишен от традицията си, обърнал гръб на "реалния социализъм", но в същото време не успял да развие моралната система, характерна за модерната епоха, българинът попада в морална и мотивационна пустиня. И се вкопчва, като удавник за сламка, в най-видимото: парите. Те, ако са много, ще му решат всички проблеми, както с морала и поведението, така и с щастието и признанието. И така, след още няколко години, масовият българин породи сегашното управление, което е мотивирано единствено и само от присвояването (и пилеенето) на големи пари по системата на шашмата. И което, разбира се, е убедено, че всички останали са същите и затова раздава пари от прозореца на джипката.
Изход, разбира се, има. Той е във възстановяването на достойнството и на съпътстващото го самочувствие на човек, който може да постига неща и така да стане "автор на живота си". |
| Новата власт трябва да изтръгне България от ръцете на разбойниците |
__ 14 __
16/04/21
15:48:39 |
В рамките на последните 48 часа от властването на ГЕРБ стана ясно, че:
- на последното си заседание Министерският съвет е гласувал да даде на концесия последния незавладян от мутрите емблематичен плаж: този на река Велека в Синеморец;
- без да е налице съответната документация или да е премината съответната процедура, някакви смъкнали се от север хищници разорават плаж Смокиня край Созопол, за да построят огромно заведение тип "Слънчака". Това ще осигури плацдарм за настъплението на юг на цели орди мутри, изгладнели покрай потъването на "Слънчака";
- на страницата на повереното му Министерство на околната среда и водите министър Емил Димитров се хвали как нарушава защитения статут на парк Рила, като навлиза в него с цял взвод моторни шейни, напълно забранени в такива територии.
В чии ръце е България
Тези новини следват по петите други новини от предната седмица - като например опрощаването на концесионна такса на концесионера на летище София, потайните опити да бъдат сменени директори на емблематични болници, както и бетонирането на хора на ГЕРБ в енергетиката и другаде.
Имаме нов парламент, който може и трябва незабавно да спре поне тези безобразия и да инициира преследване на виновните. Защото това е тест. Окопалите се навсякъде мутри открито демонстрират, че реалната власт остава в тях, независимо от всякакви избори. Изборите обаче излъчват нова власт, поне в демократичните държави. И тази нова власт е длъжна да се противопостави на мутренските метастази на старата. Длъжна е да демонстрира нагледно, пред всички граждани, че властта е в ръцете на суверена, а не в ръцете на бандити, разбойници и обикновени измамници.
Нещо повече. След като се оправи с тези последни нахалства на Борисовите хора, новоизбраната власт е длъжна в най-кратки срокове да премине към решително контранастъпление на принципа "законът срещу нарушителите". За по-голяма нагледност ще дам пример с Черноморието как може да изглежда това.
В последните години настъплението на мутрите и на бетона бе забавено и на практика спряно на юг от Бургас. Колкото по-дълбоко на юг се намира човек, толкова повече запазена природна среда вижда. На север от Бургас картината е точно обратната: един безкраен "Слънчак", започващ от северните квартали на града и продължаващ без прекъсване (с изключение на едни 300 метра преди Ахелой) до Обзор. Голяма част от строителството в този безкраен бетонен ред е незаконно. Голяма част е нищожно поради нищожността на първоначалната сделка - актуването на публична държавна собственост в частна такава, с оглед последващо предоставяне на мутрите.
Контранастъплението на новоизбраната власт можем да си представим така: тръгва се от Резово и се разчиства в северна посока, докато се стигне до Тюленово. Всичко незаконно да бъде изравнено със земята, като природната среда бъде възстановена в първоначалния ѝ вид за сметка на нарушителите. Прецедент има. Природната среда се е възстановила напълно край Варвара, където допреди няколко години се издигаше незаконното вилно селище "Златна перла".
Представете си сега същото във всяка друга сфера: енергетика, инфраструктура, горите и земеделието, правосъдие и вътрешен ред, здравеопазването, разходването на публичните финанси, включително европейските. И така нататък.
Такава държава по нищо не се различава от шайка разбойници
Както пише Августин Блажени: Една държава, в която няма справедливост, по нищо не се различава от шайка въоръжени разбойници. А "въоръжените разбойници" са все още на власт и го демонстрират всеки ден, предизвиквайки както закона, така и новата власт, посочена от суверена.
Време е за справедливост. Държавата трябва да бъде изтръгната от ръцете на "разбойниците" и превърната в арена на справедливостта. Това е големият тест пред новия парламент и новото правителство, каквото и да е то. |
| Потресаващи гледки в края на ерата Борисов |
__ 15 __
08/05/21
22:42:55 |
"В политиката", повтаряше Иван Костов, "нещата имат собствени имена". Всяко нещо, което се случва, си има име. Въпросът е то да бъде назовано. Защото веднъж назовано, на повърхността излиза истината. И вече няма как тя да бъде замазвана с похватите на "Севда ТВ".
Името на това, което се случва в България
Да назовем някои неща от последните дни със собствените им имена. Заседава комисията на Мая Манолова за разследване на делата на Борисовата власт. Свидетелства жертва. Разказът е потресаващ, тъй като жертвата, очевидно решила да си сложи главата в торбата, разказва нещата такива, каквито са. Стига до момента, в който в едно от седалищата на властта са събрани двайсетина недостатъчно покорни предприемачи, за да им бъде излъчено поучително филмче: а именно, как в затвора насилват сексуално вече арестуван предприемач. Да си знаят какво се случва на недостатъчно послушните.
Тази случка си има име: фашизъм, но с местна мутренска специфика. Да видим исторически аналог. След опита за атентат срещу Хитлер през лятото на 1944 година в арестите се оказват заговорници, заподозрени и просто неугодни на "фюрера". С тях се разправят по следния начин: окачват ги откъм гърба на големи куки (на които в кланиците провесват животинските трупове) и ги оставят така, докато умрат. Снимат цялото упражнение на филм, след което го показват на офицерството като предупреждение - какво се случва с онези, които не са лоялни към "фюрера".
В нашия случай, докато свидетелят споделя ужасяващия си разказ, в залата на разследващата комисия в Народното събрание нахлува шайка ГЕРБ депутати. И с физическо въздействие прекъсват работата на комисията.
И тази случка си има собствено име: болшевизъм. В началото на 1918 година в Петроград се свиква Учредително събрание, което да преоснове Русия от монархия в република. То е надлежно избрано на избори, неоспорвани от никого. По време на първото заседание в залата нахлуват десетина матроси-болшевики и разтурят събранието със заплахи за насилие.
Елементът на местната мутренска специфика е в изнасилването на арестанта. Едно време, в по-зле уредените казарми, както и в мъжките спортни школи изнасилването на мъже се ползваше като инструмент за пречупване и подчинение. Впоследствие този похват бе пренесен в мутренските среди, а по-късно очевидно и в средите на властта, произлизащи отчасти от мутренските среди.
Тези хора няма да си тръгнат просто така. Ще бъде грозно.
Беше ясно, че краят на режима на Борисов ще е съпроводен от изключително грозни гледки. Но това е само началото. Тепърва ни предстои да узнаем още по-ужасяващи неща. Страхът в душите на жертвите очевидно отстъпва, за да бъде заместен от ярост. Ще завалят още свидетелства. Отравянето на Гебрев от агенти на Путин, вероятно асистирано от същия този режим, ще ни се вижда като невинна закачка.
Дотук намерихме три собствени имена на този режим: фашисти, болшевики и мутри. Предстои ни да намираме още. Това загатна самият Борисов в отговор на свидетелствата на жертвата в разтуреното заседание на комисията: "Знаеш ли и ние какви хубави работи (...) Какви работи сме им подготвили (...) Готвиме се с още по-голяма сила да се врежем в тях". Имайки предвид мутренския аспект на случката, изборът на метафората "врязване" е сам по себе си показателен.
Тези хора няма да си тръгнат от властта "безмълвно, по английски", както пееше Висоцки. Ще бъде грозно. |
| Моделът Борисов - пречупване на чужди тела със свои |
__ 16 __
10/05/21
16:47:49 |
В България приключва уникален исторически експеримент: дали и до каква степен е възможно да се управлява с тяло - дали и до каква степен управлението може да се упражнява на принципа "моето тяло е по-голямо и мачка твоето, затова се подчинявай".
Второто заседание на комисията "Манолова" нагледно демонстрира както механизма на такъв тип "управление", така и неговият крах, който наблюдаваме в момента.
Спомнете си: надлежно конституирана Комисия на върховната власт в държавата, Народното събрание, изслушва свидетел, разкриващ безобразията на властта на ГЕРБ. В залата с маршова стъпка влиза целокупната парламентарна група на ГЕРБ и застава зад гърба на свидетеля, за да го мачка с телата си и го застави да прекрати разкритията.
Няколко дни по-рано този опит беше успешен: с телата си тези "народни представители" прекъснаха работата на тази Комисия на върховната власт. Този път нито свидетелят, нито Комисията се впечатлиха от очевидно притеснените тела на ГЕРБ-депутатите. Работата продължи, а телата се изнизаха от залата.
Още в първото заседание вече беше разкрит същинският, базисен модел на налагане на власт чрез телесно въздействие,
обикновено оставащ скрит за публиката. Свидетелят на комисията "Манолова" разказа за филмче, прожектирано на такива като него, в което намиращ се в ареста техен колега - крупен предприемач, е сексуално насилван. В крайна сметка "моделът Борисов" се саморазкри като пречупване на чужди тела със свои.
Стана ясно на широката публика онова, което знаеха малцина: че целта на прокуратурата, когато пъха в ареста някоя едра риба (предприемаческа или политическа) не е да докара нещата до съд и присъда. Целта е дълъг престой в ареста, по време на който обвиняемият да бъде телесно пречупен и духовно подчинен, за да припише парите си на когото трябва или да обещае, каквото трябва. Затова всички подобни фигури, в крайна сметка пуснати от ареста, млъкват и изчезват от публичната сфера, колкото и устати да са били преди това. С пречупването на тялото им е прекършен и духът им.
Властването чрез телесно въздействие се поддържа на всяко ниво на държавата. В крайна сметка всяко действие на властта опира до това, нечие непослушно тяло да бъде заплашено с телесна разправа. Така се превземат фирми, така се подчиняват хора, които до момента на заплахата са поддържали независими от властта позиции. Целта - почти постигната - на този модел беше да постави всички в положението на перманентен телесен страх.
Всички тези местни тела, мачкащи останалите, са еманации на онова Тяло, което гледаме по телевизиите от 2001 г.
Веднъж назначен за секретар на МВР, Бойко Борисов започна да демонстрира мощта на своето тяло. Обърканият от хаоса на прехода народ си каза: "Ето го силния човек, който ще изгони лошите и ще въведе ред." Оттам нататък, възходът на Борисов зависеше от способността му постоянно да демонстрира способността си да доминира чрез тяло.
Всеки, от умилени общинарки до недоумяващи западни лидери, беше заключван в мечешка прегръдка. Както знаем от разговора между "двете каки" (чието съдържание никога не беше отречено) безброй жени са били подчинявани телесно, а впоследствие унижавани втори път, когато филмираната сцена на подчинението е била гледана и коментирана с охраната. Онези, които устояваха на това телесно обсебване, бяха насилвани "с двеста", по думите на самия Борисов.
Постоянното надебеляване на тялото Борисово беше, при това положение, съвършено неизбежно.
То трябваше да става все по-голямо и все по-ретентивно, за да оказва желателното въздействие върху останалите тела. Докато през 2002 година Тялото предлагаше на публиката мускули, през 2021 година предлагаше телесна маса. Логиката на тази мутация е ясна и опира до самата природа на опита за властване чрез налагането на страх посредством тяло. Като всяка диктатура, и тази - макар само телесна, лишена от идеология - изискваше постоянно разширяване на своя обхват. В случая - на количеството хора, страхуващи се от Тялото. Затова Тялото трябваше да става все по-голямо - за да може да плаши все повече други тела.
И тук щракна капанът. Тяло, съставено от мускули, е гъвкаво, жилаво и адаптивно към различните ситуации. То може не само бързо да реагира, но и да пада и става без особени последствия. Но тялото, съставено от лоясала маса, е съвършено друго явление. Да, то може да те смачка с тежестта си. Но е бавно, сковано и неадаптивно. Когато се спъне, пада. А падне ли веднъж - няма ставане. Остава на земята като кит, изхвърлен на плажа.
В момента Тялото е спънато и пада надолу. Това е знаковото послание на неуспеха на опита на ГЕРБ за телесно въздействие върху свидетеля на Комисията Манолова: силата на думите победи тежестта на телата.
Когато Тялото, Което дава силата на всички останали тела окончателно се просне върху земята, грохотът ще бъде чутовен. Но, веднъж паднало, Тялото никога вече няма да може да стане. Ще се превърне в покорен обект на анализи и дисекции от страна на изследователите на епохата на Тялото в българската история. |
| Гръбнакът на мафията държава не е прекършен |
__ 17 __
04/06/21
16:57:29 |
Пороят от събития от 2 юни обърна курса на историята: направи невъзможно по-нататъшното поддържане на стратегията на двувластие, прилагана от хора и групи хора, свързани с режима на Бойко Борисов. Това е добра новина, тъй като двувластието носи реален риск от гражданска война или от насилствено превземане на властта. По-малко добрата новина е, че гръбнакът на онова, което западните колеги наричат "българската мафия държава", не е прекършен. Тази задача остава на дневен ред.
Да започнем с двувластието.
Официалната власт отиде в ръцете на служебното правителство, но предишната власт продължаваше да има поведението на реална власт. Зад всички откази на държавни служители и на други хора, свързани с режима на Борисов, да изпълняват разпорежданията на новата власт стоеше едно и също послание: вие там, тулупите, си играйте на избори, правете си парламентчета - но реалната власт остава в нашите ръце; и който днес се съюзи със служебното правителство, нему утре ние ще търсим сметка.
Това е стратегия на пряк сблъсък с държавната власт и в крайна сметка нейният успех или неуспех зависи от това, кой ще мигне пръв. Нито един представител на служебното правителство не мигна. Започнаха да мигат негови противници - представители на паралелната власт. Отпускарите - шефове на служби в МВР, отначало високомерно отказаха да си прекъснат отпуските, за да откликнат на поканата за среща с новия премиер. Седмица по-късно сами поискаха такава среща, която им бе отказана. Затова пък съюзниците на паралелната власт продължиха да бойкотират както икономическия министър, искащ информация от подопечната си банка ББР, така и министъра на регионалното развитие, искащ среща с фирмите, получили огромни пари от АПИ срещу... нищо.
В тази нездрава обстановка се случи неизбежното: мащабният сблъсък между официалната и паралелната власт се изля в конфликт, на по-тесен фронт, между две държавни правоналагащи институции, пълни с въоръжени мъже. Това беше мигът, в който всичко висеше на косъм: когато прокуратурата, като представител на паралелната власт, нахлу в МВР - вече представител на официалната власт. Представете си, какво би се случило, ако в отговор на това разследващи полицаи бяха нахлули в канцеларии на прокуратурата...
Без намеса от трета страна тази ситуация не би могла да бъде решена бързо и тази намеса дойде - пак оттам, откъдето дойде през 2020 година, от гражданството, излезнало на протест срещу паралелната власт, представлявана в случая от Иван Гешев. С влизането на гражданите в играта започна масово "мигане" от страна на паралелната власт. Докато протестиращи напираха да влезнат в кабинета на главния прокурор научихме, че ББР внезапно е започнала да дава информация за големите си кредитополучатели. Излезе и доклад от Сметната палата, потвърждаващ чутовните кражби на публичен ресурс чрез АПИ.
Дори преди появата на гражданите пред кабинета си, Гешев също "мигна". Внезапно обяви, че новите шефове на ДАНС и ГДБОП вече не са привикани на разпит от редови следовател в столичното следствие, а са "поканени" на личен разговор със самия него. По горе-долу същото време новият шеф на Агенцията за горите обяви война на незаконната сеч, а новият екологичен министър - на незаконното бетониране на Черноморието.
Получи се онзи съюз между правителство и гражданство, който единствен може да доведе до реални промени на "модела Борисов".
И този модел внезапно се заклати. На този вече променен терен се взриви бомбата "Магнитски", опустошаваща отбранителните съоръжения на паралелната власт. Най-мащабните еднократни санкции, налагани някога от САЩ по закона "Магнитски" се стовариха върху Делян Пеевски и други видни деятели на задкулисието и на режима на Борисов. Макар да не е посочен поименно, всички разбраха, че именно той е упоменатият в санкциите "действащ политически лидер", прибирал подкупи от санкционираните лица.
Мащабът и естеството на наложените от САЩ санкции върху Пеевски и компания обозначават тяхната гражданска и предприемаческа смърт в световен мащаб.
Оттук насетне никоя банка и никоя фирма не може да си позволи да има каквито и да е отношения с тях, под каквато и да е форма, ако не иска да си навлече гнева на САЩ. Косвени жертви са Гешев, с когото американското посолство "няма планове да се среща", както и Борисов, по време на чието управление са се случвали посочените от американците безобразия.
Борисов тутакси се затича към посолството на САЩ, а с известно закъснение Гешев обяви, че ще разследва санкционираните българи. Оттук насетне обаче и двамата са "бивши" в очите на американското ръководство, тъй като именно те са допуснали корупция в мащаби, която застрашава сигурността на южния фланг на НАТО и оттам - на САЩ. А към заплахите за собствената си сигурност САЩ винаги са се отнасяли много сериозно. Много, много сериозно...
Целият този порой събития, случили се в Деня на Ботев, прави невъзможно по-нататъшното прилагане на стратегията на двувластие от страна на Борисов и хората му. Възможностите за нанасянето на сериозни поражения остават, обаче. И Гешев, и Борисов продължават да маневрират, за да поддържат някакви властови позиции. Четвъртата (все още) по големина партия ДПС официално застана на страната на Пеевски. Все по-жалкият Манфред Вебер, все по-очевидно зависим от Борисов, не се засрами да го подкрепи от името на групата на ЕНП в Европарламента. По стар свой обичай, представители на Еврокомисията обявиха, че няма да се съобразят със санкциите на САЩ и дори си позволиха да мърморят някакви окуражителни неща за "напредък" на Борисова България по отношение на върховенството на закона.
За пореден път представители на водещите институции на ЕС избраха пътя на позора и де факто застанаха зад онези, с които нито САЩ, нито българският народ искат вече да си имат работа. Това обаче няма кой знае какво значение, тъй като, когато стане дума за сигурност, ЕС е "глобално джудже". Глобалният великан в това отношение са САЩ. А те казаха достатъчно решително: паралелната власт в България е риск, с който те нямат никакво намерение да съжителстват. Нищо, намиращо се в арсенала на ЕС няма силата да ограничи разрушителните последствия от този американски удар - освен, разбира се, ако не решат да назначат Борисов за шеф на ЕНП, Гешев - за началник на Кьовеши и Пеевски - за шеф на Еврокомисията...
Американците няма да дойдат и вместо нас да изчегъртат паралелната власт. Те се оградиха от рисковете за сигурността си и повече от тях няма как да се очаква. Ликвидирането на паралелната власт е работа на българите. Оттук насетне тази работа би трябвало да е много по-лесна, отколкото изглеждаше до 2 юни, тъй като ударът по задкулисието, нанесен от Вашингтон, направи невъзможна победата на паралелната власт. Остава ние да направим невъзможно самото нейно съществуване, под каквато и да е форма, както и да потърсим реална отговорност от нейните създатели, крепители, слуги, глашатаи, пропагандатори, идеолози, лакеи, съюзници и, разбира се, бенефициенти. |
| Що е политология и има ли почва у нас |
__ 18 __
17/06/21
20:40:03 |
Все по-смаян съм от количеството хора, които снизходително ми обясняват, какво било пишело в учебниците по политология: че "политологията е наука за овладяване, упражняване и задържане на властта".
Да, има и такива учебници. Преди няколко години влязох в една емблематична руска книжарница и изкупих всички налични учебници по политология - общо шест на брой. До един бяха одобрени от путинското министерство на образованието. И до един развиваха различни версии на горната дефиниция на политологията.
Проблемите в тази дефиниция са поне два. Първият: не е очертана целта на упражнението - в името на какво или на кого се овладява, упражнява и задържа тази власт? Вторият: и Чингиз хан, и Хитлер, и Сталин биха се подписали под тази дефиниция. Но те не са известни с това, че след себе си са оставили значими цивилизационни постижения.
Що са цивилизационни постижения и защо ни интересуват в случая? Интересуват ни, защото дават отговор именно на въпроса, който дефиницията на Чингис хан-Хитлер-Сталин изобщо не поставя: в името на кого или на какво се упражнява властта?
Най-ясното и практично съвременно (т.е. не говорим за фараоните в древен Египет) определение на "цивилизация" е дадено от Чърчил:
"Цивилизацията означава общество, основано върху мненията на цивилните граждани. Тя означава, че насилието, властта на воините и на деспотични вождове... условията на агресия и тирания отстъпват, за да освободят място за парламенти, в които се коват законите, както и за съдилища, които поддържат тези закони. Това е Цивилизацията - и върху нейната почва израстват свободата, удобството и културата. Когато в дадена държава властва Цивилизацията, тогава животът на масата от хората е по-широк и по-малко измъчен".
Тук виждаме решението на въпроса - в името на кого или на какво се упражнява властта? А именно: докато властта се упражнява по дефиницията на руските учебници, на власт са въоръжени мъже и вождове, упражняващи властта си с насилие, агресия и тирания. За кого и за какво се упражнява тази власт е ясно: за благото на упражняващите я. В този модел мнението на гражданите няма отношение към властта, а техният живот е лишен от свобода, култура и - това е много важно - от удобство, но затова пък е "измъчен" и тесен.
Всичко това се преобръща в момента, в който гражданите започнат да се самоуправляват чрез закони и парламенти. Така си осигуряват удобен, културен, свободен и "широк" живот, лишен от насилие, агресия, мъчения и тирания. Това точно състояние наричаме днес "цивилизация"; и това точно състояние никога не се постига при упражняването на властта според дефинициите в руските учебници.
Дотук разбрахме, какво политологията не е: тя не е подпомагането на въоръжени мъже, вождове и тирани да овладеят, упражняват и задържат властта. Тя не е това, тъй като така не допринася за цивилизацията. Политологията няма и не може да има за цел да постигне увековечаване на властта на вождовете в собствен техен интерес (е, обслужващите политолози може и да се докопат до някой и друг недооглозган кокал, метнат в тяхна посока от трапезата на вождовете).
Какво, тогава, е политологията?
Открай време политическата цивилизация, която за краткост наричаме "Европа", се опитва да реши следния голям въпрос: как да стане така, че обикновените граждани да не бъдат тормозени от власт-имащите? За системното решаване на този въпрос Аристотел структурира политическата наука, която първоначално нарича "Политика" в едноименния си труд. Тази наука има за цел да определи най-вече, кои държавни устройства са правилни и добри и кои - девиантни, лоши.
Правилните, според Аристотел, са онези държавни устройства, в които управляващите упражняват властта за общото благо, благото на всички - нещо, което не може да намери място във варварската дефиниция, с която започнах. За нея обикновените хора не съществуват като субекти, обекти или изобщо някакви участници във властта. Затова онези "политолози", които споделят тази дефиниция, са вторачени единствено и само във вожда, презирайки (като него самия) онези "цивилни", за които говори Чърчил. Девиантните форми, пак според Аристотел, са онези, при които управляващите упражняват властта за собственото си благо.
От времето на Аристотел, обаче, някои думи са променили значението си. "Политика" вече се приема като самото действие, а не - като анализът на това действие; анализа обозначаваме с термина "политология". Действието, т.е. политическата дейност, следвайки европейската политологична традиция, може да бъде само едно: обслужване на общото благо, работа в интерес на всички. Действието в собствен интерес не е политика и политологията е длъжна да съобщава това. Пример: управлението на "модела Борисов", както и на "вертикалата на Путин" обслужва техните (и на техни приятели) интереси и следователно не може да бъде наречено "политика", не и в европейския смисъл на тази дума.
Добре, разбрахме, в името на кого и на какво съществува и политологията, и политиката: в името на гражданите и на тяхното благо. Възниква още един въпрос: това се прави с цел да се случи - какво?
Това е огромният, определящият свръх-въпрос, "слонът в стаята". Отговорът му разкрива съдържанието на европейската цивилизация, което откриваме при внимателното четене на големите наши мислители - от Аристотел до Хегел, от Августин до Кант и от Милтън до Бърк. Тази цивилизация по този отговор се различава от всички нейни варварски конкуренти. Кой е този отговор?
Ето го.
В сърцето на европейската цивилизация стои програма за постоянното разширяване ("по-широкия" живот на Чърчил) на възможностите за воденето на независим живот - на отделните хора, на общностите, на държавите. Що е независим живот е очевидно: да си свободен в решенията какво да правиш със себе си, без някой да ти пречи, т.е. без да си ограничаван от външни обстоятелства или от чужди решения и указания. Когато, в политологията, говорим за прогрес или напредък, имаме предвид това: дали в някакъв следващ момент хората имат повече или по-малко възможности за воденето на независим живот? Ако повече, значи има напредък. Ако по-малко, значи има регрес.
Пример: в момента българите се опитват да излязат от състояние на регрес, на период, в който възможностите им за независим живот постоянно намаляваха. И все по-ясно същите тези българи дават заявка, че искат напредък - т.е. по-"широки" (пак по Чърчил) възможности за воденето на независим живот, без тормоз, насилие и подчинение на волята на някой вожд.
Скритата цел на варварската политология е да постигне безгласно подчинение на волята на вождовете. Откритата цел на европейската политология е чрез постоянна дискусия да постигне все по-широки възможности за воденето на независим живот.
Така стигаме до въпроса: коя политология има почва у нас?
Мнозинството българи вече са наясно, че не искат подчинение, а все по-независим живот. Все по-малко са следовниците на варварския вариант на политологията, т.е. на безгласното подчинение на волята на вожда. У нас европейската политология е онази, която описва и оценява състоянието на обществените отношения и повечето българи ще я намерят за самоочевидна.
В този смисъл мнозинството българи са вече повече политолози от доста титуловани политически анализатори, които трескаво се опитват да запазят властта на вожда, следвайки варварските дефиниции, разхвърляни из руските учебници по политология.
|
| Когато пречиш на мутри да разорават и бетонират дюни |
__ 19 __
17/06/21
23:08:42 |
Продължава да прави впечатление решителността, с която институциите, наследени от ГЕРБ, се противопоставят на прочистващите мероприятия на правителството. В началото тя се обясняваше с опита на мрежите на Борисов да демонстрират, че ще продължат да са на власт, каквито и да са резултатите от изборите. Все по-често обаче зад този политически (вреден, опасен, но все пак политически) дневен ред прозира озъбеното лице на крайните бенефициери: т.нар. мутри. Ако погледнеш малко по-навътре, във всеки скандален казус виждаш заплашителните физиономии на мутри.
Мистерията със Заповед № 8-Z-510
Да вземем казуса "Смокиня". В началото работата беше ясна. Първо, налице са един декар унищожени от багер дюни, които са изключителна държавна собственост и освен това са защитени. Второ, работата по изграждането на заведения върху така унищожените дюни не може да продължи, тъй като кметът на Община Созопол е обявил със своя заповед прекратяване на всякакви строително-монтажни работи от 15 май до 1 октомври.
По точка първа на ход бяха Министерството на регионалното развитие - МРРБ (заради унищожаването на държавна собственост), както и екоминистерството - МОСВ, заради унищожаването на защитени природни зони. Въпреки смяната на министрите си и двете институции реагираха по обичайния начин: направиха се, че не виждат нарушения. От съучастващото в подобни случаи Министерство на туризма (също с нов министър) подкрепиха МРРБ и МОСВ с констатацията: "Не виждаме проблем."
Това изказване от 17 май дойде два дни след като забраната на кмета на Созопол за строително-монтажни дейности бе влязла в сила. Но строително-монтажните дейности продължават и днес - с помощта на тежка механизация, която е също забранена в тази заповед.
В интерес на истината в началото на казуса община Созопол имаше по-адекватно поведение от трите горепосочени министерства. Заместник-кметове дори даваха телевизионни интервюта, в които обясняваха, че каквито и разрешителни да има строителят на "Смокиня", той не може да прави нищо след 15 май. На 3 юни обаче и те развяха бялото знаме. В хор с концесионера споделиха пред драгите зрители, че работата може да продължи, тъй като не ставало дума за "строителни", а за "монтажни" дейности.
Това обаче е нагла лъжа от репертоара на "модела Борисов". В забранителната заповед на кмета на Созопол пише: "Спирам извършването на строително-монтажни дейности в курортните територии на населените места, курортите, курортните комплекси, ваканционните селища (вилни и туристически селища) и къмпингите по Черноморското крайбрежие от 15 май 2021 г. до 1 октомври 2021 г.". Няма отделно "строителни" и отделно "монтажни".
В следващите дни всякакви чиновници засипваха медиите с клетви, че както по ЗУТ (Закон за устройство на територията), така и по ЗУЧК (Закон за устройство на Черноморското крайбрежие) строителни и монтажни работи били различни неща. И това, разбира се, е опашата лъжа. И в ЗУТ, и в ЗУЧК става дума единствено за "строително-монтажни работи" (СМР).
Който лъже, трябва и да маже. Ако влезете в страницата на община Созопол, няма да намерите цитираната горе Заповед № 8-Z-510 от 27.04.2021. Няма я. Скрита е някъде из дебрите на сайта. Можете да я откриете единствено с помощта на "Гугъл" и поредица проби с различни ключови думи. Иначе на сайта ще намерите заповед от 27 април, но с номер 509, отнасяща се до рязане на дърва през курортния сезон. Толкова ви се полага да знаете към днешна дата.
Преди десетина дни писах на Община Созопол, искайки разяснения. Положението обаче е такова: от умрял писмо. Същото е положението и с писмото, което написах на МОСВ по същото време. Да ви звучи познато? Както се казваше в един добър български сериал: "Старото зло е още тук."
За капак в общото оневиняване на видими безобразия се включи и ДНСК, също с нов началник. Трогателно единодушие, липсват само цигулките в бекграунда...
Нямам доказателства, но имам обосновани подозрения. Още при разораването на дюните се разчу, че зад цялата работа стоят крупни интереси, разширяващи дейността си от Слънчев бряг - този същински Содом на мутренското беззаконие - в южна посока. Знам от личен опит, че когато се опиташ да попречиш на разни мутри да разорават и бетонират дюни (успях да направя нещо такова преди няколко години), започват едни много характерни обаждания по телефона от представители на съответните.
Аз знам как да водя такива разговори - имам дългогодишен тренинг. Но не съм на място и не съм изоставен от институциите на държавата, в каквото положение се оказа Община Созопол. Когато в слушалката на телефона ми обясняват, че знаят къде живея и че животът е понякога доста опасно нещо - мен ме избива на смях. Ако обаче бях запокитен в някоя черноморска община и виждах как централната власт протежира всякакви местни негодници и насилници - изобщо даже нямаше да ми е смешно.
Когато всички лъжат и крадат, а силата е в мутрите
Когато държавната власт, на която разчитаме за закон, ред и закрила, се подреди до мутрите - тогава те няма как да бъдат спрени на местно ниво със силите на местните институции. Тогава се възпроизвежда добре познатият ни модел, който някои наричат "модела Борисов": когато всички лъжат и крадат, няма нито закон, нито ред, нито закрила. Единственият регулатор на обществените отношения е силата, а силата е в мутрите.
В това отношение казусът "Смокиня" демонстрира, че точно този модел си е жив и здрав и продължава да бъде крепен от бездействието на институциите на държавната власт, макар и с нови хора начело. Това е и сигнал към мутрите, че ред няма да бъде въведен нито в Алепу, нито в Синеморец, нито в другите десетки и стотици случаи на заграбване и разрушаване на природата. Позор. |
| За мнозинство на промяната ще са нужни 6-7 депутати от БСП |
__ 20 __
01/07/21
23:01:27 |
Политологът Евгений Дайнов се е хванал на няколко баса за резултатите от предсрочните парламентарни избори. Според него разликата между "Има такъв народ" и ГЕРБ ще бъде около 5%.
"Много ще се учудя, ако крайните националисти влязат в парламента", казва Дайнов и пресмята, че партиите на промяната ще се нуждаят от подкрепата на 6-7 депутати от БСП, за да формират мнозинство.
Политологът коментира и работата на служебния кабинет, като с някои забележки, му дава оценка от "5 на релси".
До какъв извод доведe генералната репетиция за парламентарния вот - частичните местни избори в Благоевград?
- Първият извод е, че машините не са никакъв проблем. Нищо не изкривяват. Машините ликвидират възможността за измама чрез т.нар. невалидни хартиени бюлетини. Машините перфектно се справиха. ГЕРБ се разпада пред очите като кулите близнаци в Манхантан едно време на забавен кадър.
Свързвате ли машинния вот с ниската избирателна активност в Благоевград?
- Не съм съгласен, че активността е била извънредно ниска. Активността е горе-долу толкова на местни избори, включително и в Благоевград, аз проверих. Не виждам да има някаква фрапантно ниска активност и не очаквам такава на предстоящите избори. Напротив. Сега като се видя, че машините действат и има огромен шанс ГЕРБ да загуби всякаква власт, мисля, че доста хора ще се мобилизират и въпреки летните отпуски ще си гласуват. В никакъв случай не очаквам по-ниска избирателна активност.
Каква е прогнозата Ви за състава на следващия парламент?
- На 5 април, денят след предишните избори, се хванах на няколко баса. Първо, че "Има такъв народ" ще бъде първа политическа сила на следващи избори. Мисля, че това и социолозите започнаха да го хващат, то е много лесно да се изчисли. ГЕРБ вървят надолу, а "Има такъв народ" - нагоре. Беше въпрос да се пресекат диагоналите и ГЕРБ да се окаже под "Има такъв народ". Аз дори бих се съгласил с някои от по-смелите прогнози, че разликата ще бъде около 5%, т.е. "Има такъв народ" ще тегли с 5% пред ГЕРБ.
Другото нещо, за което се хванах на бас и мисля, че социологията вече го показва, е, че под "Има такъв народ", като средни партии с разлика от 2%-3%, ще се съберат и ще направят едно клъстърче ГЕРБ, БСП и "Демократична България. Това ще са средните партии с 2%-3% разлика.
Под тях вече ще са ДПС и "Изправи се! Мутри вън!".
Тази конфигурация я предвиждах веднага след предишните избори и социолозите вече я хванаха, започнала е да се случва поне като намерение за гласуване.
Очаквате ли още нови играчи да влязат в 46-ото Народно събрание?
- Мисля, че нови играчи в смисъл Жан Виденов, Васил Божков - не. На Жан Виденов хората не направиха абсолютно никаква кампания, не е ясно защо съществуват. Васил Божков, мисля че си удари тавана миналия път и сега ще има доста по-малко гласове, така че няма да е нов играч. Разбира се, големият въпрос е за крайните националисти, тяхното обединение дали ще влезе. Не бих си заложил главата или репутацията, но бих казал така: Много ще се учудя, ако влязат в парламента. Според мен индикациите са, че няма да влязат.
Възможно ли е устойчиво правителство при конфигурация, каквато предвиждате?
- Аз съм се опитвал да го смятам и като парламентарни групи. Най-грубата сметка показва трите партии на протеста или на промяната, как ще се нарекат най-сетне - "Има такъв народ", "Демократична България" и "Изправи се! Мутри вън!", мисля, че с лекота ще имат 110-115 депутата, т.е. ще им трябват 6-7 гласа, за да направят мнозинство. И тези гласове бих очаквал, макар, че разумни действия от Корнелия Нинова е винаги доста преувеличено, но бих очаквал, че Корнелия Нинова да каже: "Ще пазим поведение, ще участваме в промяната, няма да сме вече каквито бяхме преди", и ще даде 6-7 гласа от нейната парламентарна група. И така да се създаде парламентарно правителство, подкрепяно с няколко гласа от БСП. Тук презумцията е, че Корнелия Нинова ще мисли разумно, което общо взето не се случва често.
А тя дали ще съумее да задържи третото място?
- И това е малко проблематично, но като че ли БСП се закрепи на нивото от миналия път. Ако си мълчи до деня на изборите, мисля, че резултатът ще бъде сравним с миналия път, може и малко по-малко. Но има реален шанс в последния момент мобилизация на "Демократична България" да остави БСП четвърта. Двете партии ще делят третото и четвъртото място.
Каква е оценката Ви за работата на служебния кабинет? Съумява ли да води страната към честни избори или превишава прерогативите си с т.нар. "изчегъртване"?
- Това, че имало правителството задача да прави само избори, са опорки на ГЕРБ. Не - ЦИК прави изборите. Правителството има всички правомощия на всяко едно нормално правителство, освен че не може да прокарва закони и да ратифицира документи. Иначе е пълноценно, макар и с кратък живот. Мисля, че това е първото правителство от времето на Иван Костов, което прави в мнозинството си онова, което трябва да бъде свършено. И освен няколко министри, които ми се виждат доста вяли и беззъби, в основата си това правителство показва какво трябва да прави следващото. Да, то има момент на изчъгъртване, но съгласете се, след като подкупите, фалшификациите, лъжите, документните измами са правило на цялата система, основана върху измама и злоупотреба с публични пари, значи трябва да има прочистване и това нещо да се подреди наново, така че да няма измами и кражби на пари. Бих писал пет на релси на правителството. |
| Ако ИТН иска да остане в политиката |
__ 21 __
14/08/21
16:54:47 |
Не поставям под въпрос искреното намерение на ИТН да изчегърта "модела Борисов". Но както са го подкарали, никога няма да се справят с наследството от мутренските години. Ето големите проблеми, които трябва да решат.
Само за месец при ИТН се оголиха очевидни дефицити от различен порядък. Ако тази партия иска да остане в политиката и да е полезна, тя трябва бързо да се заеме с преодоляването на тези дефицити. По думите на председателката на НС Ива Митева, да „се научи да играе” тази игра, която се оказва по-сложна, отколкото изглежда отстрани.
Неумение да излязат от старата си роля
Първият дефицит е социокултурен: неумението без драма да се преминава от една социална роля в друга. Накратко: след като в продължение на четвърт век си критикувал и си се подигравал на политиците, а после самият ти станеш политик, редно е да очакваш критики и подигравки и към себе си. Видяхме, че ИТН изобщо не са очаквали такова нещо да им се случи на тях. Редно е да се запитат: Какво отношение са очаквали? Но те не го правят. Вместо да поемат новата си роля на политици, скочиха обратно в обичайната си роля на подиграващи политиците - т.е. окарикатуряващи и себе си.
Презрение към всички правила
Вторият дефицит на ИТН е чисто културен. В последните години българското общество излъчва все по-ясни сигнали, че от всичко най-силно желае да излезе от балканщината и бабаитлъка на 90-те години, за да се настани, комфортно и без вдигане на излишен шум, в европейския 21-ви век. Това желание лежи в основата на масовото отхвърляне на ГЕРБ като отломък от едно минало, в което вече никой не иска да живее. Слави Трифонов и сценаристите му, обаче, са точно толкова отломъци на 90-те, колкото е и Бойко Борисов. Балканският бабаитлък и шумното презрение към всякакви правила, включително (както видяхме) и към Конституцията, извират от ИТН в същата мярка, в която извират от ГЕРБ. Това именно драстично разминаване с духа на времето им осигури не желаното от тях мнозинство, а една четвърт от гласувалите, т.е. към 12 процента от всички български граждани.
Отказ да познават политическата история
Третият голям дефицит на ИТН е незнанието или отказът да се знае и най-проста политическа история. Пример е техният чутовен мисловен хаос, от който излиза, че ако у нас се въведе „френска” мажоритарна система, то партиите ще отмрат и в НС ще има само „личности”.
Истината е, че през 1958 година Франция въвежда тази система именно с цел да укрепи партиите, както и да ги направи по-отговорни и сговорчиви. По време на кратко просъществувалата следвоенна Четвърта република, пропорционалната система произвежда крайно фрагментиран политически пейзаж, в който всеки се кара с всеки и в крайна сметка важни решения не могат да се вземат, тъй като никой с никого не говори. Тогава именно дьо Гол въвежда сегашната система, при която се гласува не за партийни листи, а за един партиен кандидат. При липсата на ясен победител (т.е. 50 плюс един от гласувалите и не по-малко от 25 на сто от всички с право на глас) на втори тур отиват всички с резултат най-малко 5 на сто.
Какво се случва в промеждутъка между двата тура? Всички партии с класирани кандидати влизат в преговори помежду си, така щото накрая на терена да останат двама-трима реални кандидати, с реална организационна подкрепа зад гърба си. За да се стигне до това положение е необходимо някоя и друга партия да оттегли кандидата си, макар инак класирал се за прегласуването. И тук най-ясно личи замисълът на системата. Партиите са принудени не само да преговарят, но и да стъпят на гърлото на собственото си его, оттегляйки своя кандидат (разбира се, в национален мащаб това най-често се компенсира на други места).
Френската система не унищожава, а стабилизира партиите. Преговори между партии и преодоляване на его – това е нейната цел. Ако ИТН наистина искаше тази система, щеше да прави това. А тя прави точно обратното: обявява всички партии за негодници и, вместо преговори, развява пред очите на публиката собственото си его. И вече почти не крие амбицията си да унищожи партиите като такива.
Недемократични действия
С какво смята да ги замени? Доколкото може да се види – с еднолично и безпрекословно управление от анонимен адрес, пред който дори не можеш да протестираш, защото не го знаеш, къде е.
Това е и четвъртият голям дефицит на ИТН. Тези хора не са демократи. Те си представят, че демокрацията, това е народът да каже „Слави да управлява, а останалите да ходят със зелени гащи” – и точка. Не бидейки демократи, ИТН реагират на кризисни ситуации с недемократични действия.
Агресия вместо дискусия
Петият голям дефицит е фокусирането върху агресия срещу личности за сметка на дискусия по принципи и ценности. Това ги прави съвършено непредсказуеми (днес си съюзник, утре си предател – да внимава Румен Радев) и наистина „токсични”. Никой не иска да се докосва до тях, за да не бъде в следващия момент обявен за мръсник, лъжец, майкопродавец, джендър или комунист. Този дефицит ги лишава от всяка възможност за постигането на трайни резултати. Защото те не са снабдени с концептуалния апарат, който да им позволи да действат в съответствие с препоръката на мъдрия Рейгън: „Ако не можеш да изчислиш ползи, стъпвай върху принципи”.
Нецивилизовано поведение и език
Дефицитите на демократичност и принципност, както и наследството от бабаитлъка на 90-те, дават като резултат характерното им не-цивилизовано поведение и речник. И това е шестият голям дефицит на ИТН.
В думата „цивилизация” отчетливо чуваме корена „civil”, т.е. учтив, уважителен. Същото е положението с „гражданско общество” („цивилно”, т.е. учтиво общество), както и с първия опит на англичаните да измислят дума за „гражданин” (“civilian”, т.е. цивилен, не-носещ оръжие).
А там, където няма учтивост, уважителност, дебат за принципи, преговори, отстъпки – там единственият регулатор остава силата. Да се остави доброволно, обаче, да бъде регулиран със сила – това българският народ никога не го е правил.
Не поставям под въпрос искреността на намерението на ИТН да изчегърта „модела Борисов”. Задкулисен комплот тук не виждам да има. Поставям, обаче, на обсъждане въпроса, че както са подкарали работата, ИТН никога няма да се справят с наследството на балканските, бабаитски, мутренски, силови 90-те години, олицетворявани от Бойко Борисов. |
| Пред българите има две възможности |
__ 22 __
25/10/21
23:33:43 |
Понеже съм много любопитен, чета всякакви свидетелства на външни хора, които описват нас, българите: от пътешественици, минали оттук през 17-и век и нататък, та до разсекретени доклади на чужди посланици. Външният поглед е важен, защото не потъва в подробностите, които всички знаем, а схваща основното, т.е. онези трайни характеристики на културата, които невинаги виждаме, улисани в текущината.
Повечето чужди посетители в продължение на има-няма 300 години описват българина като тежък, мрачен, трудноподвижен, подозрителен, затворен и саможив типаж. Има периоди, в края на 19-и и началото на 20-и век, когато външните наблюдатели са отбелязвали и внезапен порив, у българина, към светлината и лекотата на цивилизацията. Обикновено този порив не трае дълго, след което българинът се връща към неподвижното си и саможиво битуване.
Люшкането между мрачна саможивост и порив към цивилизацията е основното напрежение в душата на българина. Това напрежение оцветява в драматични краски стратегическата задача, която българите се опитват да решат вече втора година: Дали да се доверят на светлината на цивилизацията и да тръгнат към нея, или да повярват на собствената си мрачна и неподвижна природа и да не потеглят наникъде?
Че наблюдаваме пореден порив към цивилизацията, това стана ясно още миналата година, когато 65 на сто от българите подкрепиха протестите. Такава всенародна подкрепа никога не е била регистрирана и затова обикновено протестите оставаха заключени в София и шепа областни градове. Този път стана ясно, че народът като такъв се опитва да тръгне към нещо ново, скъсвайки с нещо познато.
Още след първите избори през тази година стана ясно, какво точно се опитва да направи българинът. След дългогодишна фасцинация със силата, простотията и тарикатлъка,
българите се опитваха да сложат край на (анти)културата на 90-те - на онзи пакет ценности и поведение, който бе олицетворен от мутрата като събирателен национален образ.
И на първите, и на вторите избори през 2021 година българите се опитаха да излъчат такива свои представители, които да са обратното на 90-те, т.е. да не са мутри, тарикати или простаци. Това очевидно ще е и въпросът на идващите трети избори: Как да направим така, че да оставим зад гърба си 90-те години, за да бъдем поведени към цивилизацията от някакви други, анти-деветдесетарски, прилични хора?
Допреди седмица-две изглеждаше, че ребусът няма да е труден за решаване: след изборите анти-деветдесетарските партии правят мнозинство, разбират се за правителство и работата е свършена. От мрака на мутро-обществото се тръгва отново към светлината на цивилизацията. Или, по-подробно: от общество, в което отношенията са регулирани с гола сила, основната мотивация е алчността и властват груби, ръмжащи мъже да се премине към общество, регулирано от закона, мотивирано от свобода и солидарност, водено от прилични хора, загрижени за общото благо.
Днес нещата изглеждат доста по-несигурни, защото природната мрачност, недоверие и саможивост на българина отново надигат глава.
На ниво политика това се вижда от растящите предизборни раздори между партиите, от които се очаква да управляват заедно след изборите.
Прословутите "червени линии", които (както съм имал възможност да пиша и покрай априлските, и покрай юлските избори) са дивашка глупост, отново изплуват. Най-гротескно, както често се случва, този процес върви при БСП, като например заявката на Корнелия Нинова, че след изборите нямало да преговаря с партии, които не се борят с Истанбулската конвенция и с "джендър идеологията". Но "червени линии" започват да избиват като обрив при дребна шарка и при останалите партии, което осуетява бъдещото коалиране и отслабва мотивацията на хората да гласуват.
На ниво култура, което е по-важното ниво (защото е по-трайно и по-дълбоко) саможивата природа на българите направо експлодира покрай ограничителните мерки, обявени наскоро от служебното правителство.
Развихрила се на територията вакханалия от диво суеверие, лъжи, омраза, елементарна маниащина и конспиративни теории заплашва да удави порива към цивилизация, започнал през лятото на 2020 година.
Съответно, ако се върнем на нивото на политиката, този изблик на мрака, заложен в българската душа, може да доведе до формирането на парламентарно мнозинство, което да продължи мутренския модел на 90-те години.
Може и да убие в зародиш порива към светлината на цивилизацията. Едва ли е далеч моментът - може би говорим за дни - в който надигналата се мътилка ще извлече от дъното предишни зловония, като например влаковете, натъпкани с български деца, пътуващи към черни гей-двойки в Норвегия; или партенката, че "Европа" се готви да направи педофилията задължителна: или взетата назаем от руски конспиратори теория, че "Западът" се готви да изтреби всички българи, защото им завижда.
Имаме две възможности. Едната е да се вземем в ръце и да възпроизведем онзи стремеж към цивилизацията, който са демонстрирали българите от времето на Възраждането или от бурната модернизация след обявяването на Независимостта. Другата възможност е отново да илюстрираме тезата на мъдрия, но тъжен Йордан Радичков, че при нас липсва спираловидно развитие от европейски тип, тъй като ние живеем в кръговрат, който не отива наникъде. |
| Ако представлява БСП, Нинова ще бъде препъникамък за нов кабинет |
__ 23 __
17/11/21
18:57:06 |
Най-големите губещи са ДБ и БСП. ДБ от 10 години сами проправят път през зловонна тиня, а "Продължаваме промяната" мина по вече поправените пътеки. Това заяви в интервю за Dir.bg политологът Евгений Дайнов. Според него по-голямата част от електората на ДБ е гласувал и пак ще гласува за Румен Радев, защото той си го е извоювал.
Според в България няма истинско ляво. Той определя налаганата от Корнелия Нинова политика като национал-социализъм, кафяв, червен, намръщен с вик на уста "Долу джендърите". Той вижда именно Нинова като препъникамък при преговорите за коалиционно правителство. Друг проблем би бил поведението на ИТН, но само в случай, че той се запази в духа на предишните парламенти. Евгений Дайнов очаква малко по-ниска избирателна активност на балотажа за президент, но според него вотът няма да се обърне и Румен Радев ще спечели.
- Кой спечели и кой загуби от парламентарните избори?
- Там, където се сипят оставки в момента, очевидно смятат, че са най-големите губещи - партиите на ДБ и БСП, макар че БСП се срива доста повече от ДБ, но и ДБ се срина повече от очакваното. ИТН от първа до пета политическа сила би трябвало да мине през някакво осмисляне, катарзис и оставка, но то не е партия, то е някакъв телевизионен проект, еднолична собственост на Слави Трифонов. Там едва ли ще има политически процеси, което прави ситуацията опасна. ИТН ще бъде неминуемо в преговорите за правителство, ако не са си взели никакви поуки и продължават като миналия път да наричат всички свои партньори, цитирам: "Мръсници, предатели, крадци и лъжци". Това може да торпилира опита за правене на правителство. Също така очевидно, поне според западните медии, доколкото ни обръщат внимание, губещият е Бойко Борисов, който е най-рано избраният популист в ЕС. През 2009 година бе избран Бойко Борисов, Орбан беше едва през 2010 г. и т.н. Борисов е най-дълго управлявалият популист в Европа и неговата загуба е онова, което прави впечатление на външния свят.
Печеливши, разбира се, са първата и последната партия. "Възраждане" влезе, въпреки че българските гласоподаватели посочиха вратата на различни фашисти и пионки на чужди враждебни държави, "Възраждане" се намъкна. И, естествено, най-големият печеливш е "Продължаваме промяната".
- А защо никой от социолозите не успя да познае резултатите?
- Да, този път не познаха нищо - нито проценти, нито кой на кое място е. Тук има две обяснения. Едното е световно, другото е българско. Световното е, че обществата в цивилизованите страни, така да кажем, а България е сред тях, въпреки на моменти дивия си нрав, върви такова масивно преосмисляне сред хората, на цели народи на картини за света, на въжделения, на страхове и мечти, че всички социолози се спъват последните пет години. В Америка например, където демосковските проучвания са родени, не познаха нито предишните президентски избори, нито сегашните. В Англия, където след Америка веднага се ражда тази наука, там пък не познаха резултата от Брекзит, не познаха резултата от изборите след Брекзит. Хората, когато си сменят представите за света, те са непредвидими и никой не може да ги хване. Това върви и в България, която е в процес на културна революция. Хората се опитват да извадят от главите си един цял свят, населен с мутри, простаци, дебели и каращи се крадци, отломки от 90-те години. Може би се опитват да намерят пътя към онзи свят, който всъщност им харесва в 21-ви век, който е населен с почтени и прилични хора. Това са брожения, които не можеш да ги хванеш, какъвто и социолог да си. И в това отношение България е част от световната тенденция.
Мина златното време, когато можеше толкова много социологически агенции да връзват двата края. Това означава, че не им стигат пари за качествена извадка. Не им стигат парите за добре разгърната анкетьорска мрежа, съставена от добри и обучени хора. Това добавя и технически слабости, и грешки към радикалната слабост, че не можеш да хванеш какво мислят хората, които си сменят главите в момента.
- Ще бъдат ли приети оставките в "Демократична България"?
- Нямам никаква представа какво ще решат. Аз, като член на Зелено движение, ще отида да участвам в гласуванията. Но нямам представа какво ще се случи при нито една от трите партии. Тук важно е другото, че и трите партии, съставляващи ДБ, за разлика от ГЕРБ да речем, имат много дълги резервни скамейки. Вътре всеки трети е някакъв капацитет, авторитет в някаква сфера. Хора, които да продължат, има, както казваше баба ми, с лопата да ги ринеш. И в трите партии. Не би трябвало ситуацията да е драматична и не си представям, че ще е.
- Към кой кандидат ще се пренасочат гласовете на Лозан Панов на балотажа за президент?
- В момента, в който Лозан Панов атакува ДБ - три дни преди изборите, след това повтори атаката на следващия ден - два дни преди изборите, още при първата атака беше абсолютно ясно, поне за мен, че голямата част от избирателите на ДБ, които по принцип симпатизират на Радев, защото той по време на протестите застана на страната на хората, а не на страната на мафията, то половината от избирателите на ДБ решиха, че ще гласуват за Румен Радев още на първи тур, което се и случи. Но и тази атака, абсолютно неочаквана от страна на Лозан Панов срещу ДБ, отне поне 1-2% от това, което имаше ДБ през лятото. Но не това е единствената причина. Електоратът на ДБ в голямата си част гласуваха и ще гласуват за Румен Радев, защото той си го извоюва това в техните очи. И в моите, между другото.
- Как гледате на лявото пространство и стремглавото пропадане на БСП? Като че ли подаването на оставка, последвано от отмятане, Корнелия Нинова вече го е играла?
- Първом да разграничим понятията. БСП не е лявото пространство. Ръководството, начело с Корнелия Нинова, не вярва в нито една лява ценност или принцип. Затова моите студенти, които вече четвърта-пета година са поголовно леви или зелени, както техните връстници в Европа или Америка, те нямат за кого да гласуват. Те гласуват или за "Продължаваме промяната", или за ДБ, защото вътре са зелените. Те биха искали да гласуват за лява партия, модерна, съвременна, усмихната, прогресивна, даваща перспективи. Това, което Корнелия Нинова предлагаше, беше национал-социализъм, кафяво, червено, намръщено с вик на уста "Долу джендърите". Докато съвремените младежи нямат абсолютно никакъв проблем кой с каква сексуална ориентация е, ама никакъв. И като им кажеш "Долу джендърите", те те гледат като някакво фашистко изкопаемо. Има огромна левица в България откъм хора. Надявам се в тази бъркотия някой да се сети да направи партия и да се обърне към тези хора. Защото БСП е в процес на самоизяждане. В БСП се сблъскват три идеологии в момента - национал-социализмът от такъв ранен хитлеристки тип на Нинова. От другата страна хора, които са топлата връзка към Делян Пеевски и Бойко Борисов. От третата страна има някакви автентични модерни социалисти. Това ще продължи дълго. Но ляво в България няма в момента. В голяма степен благодарение на БСП.
- Една от изненадите при влизането в парламента бе "Възраждане" - партия, която иска премахване на ограничителни мерки срещу разпространението на коронавируса. Как я виждате позиционирана вътре в парламента?
- Аз не виждам кой би преговарял с тях освен ГЕРБ и ДПС. Ако Корнелия беше останала начело на БСП, можеше може би и БСП, защото те подкрепиха Костадин Костадинов за кмет на Варна на местните избори. В момента не виждам кой ще говори с Костадинов за каквото и да било. Такъв тип фашизоидни партии, слугуващи на чужди, враждебни на държавата и народа интереси, имат общо 8-9-10%. Сега, покрай антиваксърската вълна и развиването на конспиративни теории, които са до една антизападни и проруски, и в тази ниша Костадинов успя да я яхне и успя да влезе с 5% от 10% възможните за такъв тип партии. Смятам, че никой няма да си говори с него и препоръчвам на народните представители да не повтарят грешката от 2005 година, когато влезе "Атака" и вместо да се натъкне на абсолютна изолация от всички останали, започнаха да се отнасят към нея като към някакъв сериозен участник в политическата тема. Призовавам народните представители да обградят "Възраждане" със стена от тишина. Така се действа с такъв тип партии.
- Какви са прогнозите ви относно евентуално коалиционно правителство, доколко трайно ще бъде то?
- Препъникамъкът ще бъде БСП, ако Корнелия Нинова представлява партията. Ако не я представлява тя, а някой прогресивен социалист, ще бъде лесно. И остава препъникамъкът ИТН. Ако те имат същото поведение, като миналия път, ще направят една камара бели.
- Ще имаме ли все пак редовно правителство?
- Ако има една молекула чувствителност сред народа, сред който живеят или от който се крият, не знам, ИТН би трябвало да чуят какво иска народът. Народът иска правителство, което да не е девесетарско, да не е ГЕРБ. Би трябвало, ако се подчиняват на народа, наричан от тях суверен, ИТН да участват в правителство и то по един скромен и подобаващ начин, като на пета политическа сила, а не като миналия път.
- Доколко трайно би било едно такова правителство?
- В такива ситуации зависи от устрема. Ако се сглоби правителство, начело с "Продължаваме промяната", и то веднага започне да върши очевидно полезни неща и да прави пробиви и да има победи, това се получава един устрем, който повлича всички след себе си и така би могло да бъде стабилно.
- Мислите ли, че вотът за президент би могъл да се обърне или Радев ще спечели втори мандат?
- Не мисля, че вотът може да се обърне. Особено при положение, че срещу Радев, който намери себе си и като политик, и като държавник след дълго търсене, но намери себе си, стои здраво и добре. И като президент, и като политик. Срещу него има някакъв човек в някаква детинска възраст в политиката, някакъв незрял, неукрепнал гръбнак. Не виждам как точно този човек би могъл да обърне резултата точно срещу Румен Радев. Няма как да стане.
- А избирателната активност няма ли да бъде по-ниска от тази на 14 ноември?
- Тук има две хипотези. Първата е, че хората ще отидат да гласуват, за да вкарат Радев обратно в Президентството. Другата е, че на хората им е писнало и ще кажат" "Радев и без мен ще се оправи при тази преднина". Ако се уравновесят двете тези и хипотези, ще има някакво гласуване около сегашното или по-ниско. |
| Бих се изненадал ако ГЕРБ и ДПС, плюс Янев не направят правителство |
__ 24 __
04/10/22
02:16:17 |
проф. Евгений Дайнов: бих се изненадал ако ГЕРБ и ДПС, плюс Янев не направят правителство като фуражката връчи мандат на фуражката. За да задържат времето, което им се изплъзва - на техния феодален модел.
Всяко поколение - както беше за пръв път през 1990 година прави своя избор - дали да живее по сложните правила на цивилизования свят или да избере феодалната милостиня.
Не можа да си обясня защо Радев беше принуден да направи тази размяна - широката демократична подкрепа срещу сегашното нищо.
При смяната на Путин, който също се опитва да задържи изплъзващото му се време с реторика, както Хитлер през март 1945, въпросът е какво ще правят путинофилите в България. Защото тогава Москва няма да има нито мека, нито твърда сила. |
| Олигарсите се бият на живот и смърт |
__ 25 __
18/05/23
21:54:21 |
Има неща, които като правило се случват по сходен начин в сходни ситуации. Това "като правило" някои наричат "закономерност". В последните години в България имаме доста примери за действието на такива закономерности. Като правило, например, диктаторите полудяват след 10 години на власт. Като правило, диктатурите губят войни против демокрациите. Като правило, когато едно общество престане да поддържа необходимите образователни усилия, населението рязко оглупява и започва да следва популисти и авторитарни мъжкари.
В момента наблюдаваме закономерност, описана още преди 2 300 години от гръцкия философ Аристотел. В книгата си "Политиката" той описва начините, по които като правило падат от власт олигархиите. Тези начини са общо десетина, но основните са три.
Когато едните изместват другите
Първо, натиск отвън. След като е на власт определено количество години, всяка олигархия (дефинирана от Аристотел като "група могъщи мъже, управляващи в свой интерес") се оказва заобиколена от по-млади и по-нахъсани мъже, искащи и те да бъдат допуснати до олигархическия кръг. Ако не бъдат, като правило се организират, свалят старата олигархия и правят своя. Или достатъчно от тях проникват в старата олигархия, за да я превземат отвътре.
Подобна закономерност е проработвала у нас вече няколко пъти. Кръгът "Орион", рязко отслабен от банковите фалити от 1996/97 година, бе изместен към ЮАР и бе заменен от по-мускулеста група, организирана около "Мултигруп" и ДПС. Впоследствие на мястото на Мултигруп, овакантено поради убийството на главатаря, се настаниха субекти като ТИМ, КТБ, Ковачки, Вълка и разбира се, Пеевски. После КТБ изхвръкна от групата, за да бъде ограбена от останалите.
Не бе допуснато последващите банки-касички да станат пълноценни членове на олигархията, а Цветан Василев се оказа в Белград. Неговото място бе заето от Черепа, а когато и той изхвръкна, на негово място бе приет Домусчиев. Виждаме как у нас олигархията намира начин да се справя с натиска на нови кандидат-олигарси, като изхвърля стари и допуска нови свои членове.
Когато народът се организира, за да ги изгони
На пръв поглед нашата олигархия успяваше да се справи и с втория описан от Аристотел начин, по който се разпадат олигархиите: на народа да му писне и той да се организира, за да изгони олигарсите от пределите на държавата. Най-яркият опит за подобно действие наблюдавахме през цялата 2020 година. Тогава олигархията привидно оцеля и дори излъчваше нетърпимо самодоволство.
Единствен Бойко Борисов започна да изглежда притеснен и с времето продължи да изглежда все по-стреснат. Може би той единствен, макар да не чете книги, бе схванал, че тия "закономерности" имат огромна мощ и в крайна сметка преподреждат пейзажа по свое усмотрение, каквото и да правят населяващите го олигарси.
И така през април 2021 година олигархията загуби държавната власт. Това я лиши от достъп до онова финансиране, от което тя живееше - публичните средства както на българите, така и на европейците. А една олигархия може да се справя с обичайните предизвикателства (виж горе) единствено ако има достъп до все по-големи финансови ресурси. Това ѝ създава възможността да разпределя "порциите" така, че всички да са доволни. Но от вече повече от две години притокът на средства към олигархията е прекъснат. Тя започва да се задушава от липсата на свеж ресурс.
Война на живот и смърт
В този случай мощно се задейства третият начин, по който според Аристотел се разпадат олигархиите: олигарсите се сбиват помежду си. Точно това наблюдаваме в момента. Вече не става дума за текущи схватки - Пеевски-Василев, Гешев-Черепа - които просто освобождават едни олигарси, за да ги заместят с други. Става дума за вътрешновидова война на живот и смърт.
Всеки от биещите се си мисли, че именно той ще оцелее и ще притежава свиващото се количество пари. Но подобни битки никога не протичат в политически вакуум. В тях се намесват и външни фактори, като например натиск от страна на гражданите или от някакви устойчиви правоналагащи органи (в случая имаме европейски такива). Подобна намеса като правило води до това, че оцелелите във вътрешната битка олигарси биват лишени от власт и изгонени. Олигархичната власт престава да съществува.
Каква е ролята на гражданите днес
Светът днес, разбира се, е много по-сложен от света на антична Гърция, в който е живял и работил Аристотел. Тази сложност сама по себе си прави много трудно устойчивото съществуване на такива архаични форми на управление като тирании или олигархии. Те по дефиниция са по-неустойчиви днес, отколкото са били преди 2 300 години. Натиск върху нашата олигархия, например, упражняват правоналагащи структури, каквито тогава просто не е имало - Европол, Европейска комисия, Европейска прокуратура. Имаме и международни структури за сигурност, които също тогава не са съществували, но които днес упражняват съществен натиск върху всяка олигархия на своя територия, тъй като всяка отделна олигархия е източник на заплахи за сигурността на всички. Такива структури са НАТО, Държавният департамент и дори американският Конгрес, който гласува закони от типа "Магнитски".
Закономерностите, разбира се, се движат от хора. От тяхната воля и решимост зависи до каква точно степен тези закономерности ще сработят. При решителна намеса от една или друга страна закономерността може да се прояви половинчато или пък - съвършено пълноценно.
Не можем да си позволим да чакаме закономерностите, водещи до разпад на олигархиите, да свършат нашата работа, докато ние гледаме отстрани и хрупаме пуканки. Не можем да оставим тази работа и на Европол, Кьовеши или на американския Конгрес. Да, в момента закономерностите работят в наша, на гражданите, полза. Но без наша, на гражданите, намеса - резултатът накрая няма да е този, който би трябвало да бъде. |
| Когато слоят цивилизованост е особено тънък |
__ 26 __
28/07/23
14:49:33 |
"Хиляди години еволюция и накрая това. Селяндури, свинщина, тарикатлък и простащина".
Николай Слатински извежда да разходи с инвалидна количка 90-годишната си майка. Пътя им препречва спрял мутромобил със запален двигател, осмърдяващ околната среда. Професор Слатински моли сина на мутрата да преместят колата - и: "Средношколецът ме гледа със смес на безразличие и презрение". Бащата мутра, разбира се, опитва да стартира онази процедура ("Къф ти е проблема, бе"), която завършва с уличен търкал - т.е. с това, тлъст нахален бабаит да набие професор.
Както винаги у нас световни тенденции проличават в особено уродлив вид. Все пак тук слоят на цивилизованост е особено тънък и диващината под него е особено видима.
Простащина и насилие
Култът към простащината, неприкритият нагон към насилие, третирането на себеподобния като отпадък - това е световна тенденция, набираща сила в последния поне четвърт век. Ако не разберем за какво иде реч в световен мащаб и не вземем мерки, рано или късно ще започнат да ни убиват по улиците. Впрочем, те - пияни, надрусани, каращи мутромобили и следователно ненаказуеми - вече го правят. Но както в последната година и половина ни демонстрират руснаците - винаги може още.
Откъде идва все по-ясно доминиращото убеждение, че да си простак е по-легитимно, отколкото да си възпитан? Че силата е над правото? Според големия британски историк лорд Актън, историческото развитие в Европа има ясно изразена посока, особено в последните 500 години: "бавно придвижване от подчинение към независимост". През Средновековието всеки е чакал някой по-висш от него да му каже кой е и какво следва да прави. Днес, предполага се, всеки си взема решенията самостоятелно.
Защо, обаче, веднага не е настъпил хаос? След като всеки сам си взема решенията - как така изобщо има общества? Защо още преди, да речем, 300 години всичко не се е разпаднало на враждуващи индивиди?
Защото, напомня лорд Актън, процесът "от подчинение към независимост" е бил съпътстван от друг процес: "от насилие и жестокост към съгласие и сдружаване". А и двата процеса се основават в крайна сметка върху едно и също усилие: просветата. Именно кризата на просветата е в основата на онова опростачване, което днес пълзи из света и заплашва да го върне в епохата на пещерните нрави.
Що е просвета и какво ѝ се случи?
Преди изграждането на съвременните образователни системи вече е било налице просветно усилие. То произтича от придвижването от подчинение към независимост: след като не съм длъжен да се подчинявам на някакъв господар в живота си, не съм длъжен да се подчинявам и в ума си. Трябва да има начин самостоятелно да стигам до разбиране на света и на моето място в него - със собствени сили, а не като питам попа или кмета.
От тази самостоятелност се ражда научното усилие и правилата на мисленето, които ни казват, кое твърдение е по-вярно от друго твърдение. В крайна сметка просветното мислене успява да изведе от безкрайната шарения на живота сноп от общи принципи, които го определят и оформят.
Ето това е просветата (намирането на процеп в мрака на невежеството): първо, прилагането на мерки, които да отсеят лъжата от истината; второ, прилагането на мерки, които да изведат общовалидните принципи, които инак се крият в безкрайното разнообразие на битието.
От насилие и жестокост към съгласие и сдружаване
След като никой няма господар на главата си, значи, че всички са свободни. Никой никому не дължи подчинение и никой няма правото да заповядва на никого. Така всички стават равни. Но все пак някакви решения трябва да е взимат - нанякъде трябва да се върви като общност (общество, нация, държава). Как да стане това, след като никой никого не е длъжен да слуша?
Вариантите тук са два: насилие и жестокост - т.е. прави се онова, което казва най-силният; или съгласие и сдружаване - прави се онова, по което има съгласие между хората. След края на Средновековието се пробва силовият вариант. Ренесансовите републики в Италия са в постоянна война помежду си. Следват войните между католици и протестанти.
В Европа, обаче, след близо 200 години на подобни експерименти хората са стигнали до извода, че така работата няма как да върви. По-добре е до решения да се стига не с насилие и жестокост, а със съгласие, постигнато като следствие от дискусия между равни; и с последващо сдружаване, за да се свърши работата.
През цялото това време деятелите на просветата доработват и оформят правилата, по които може да се избегне насилието и да се живее в съгласие и сдружаване. Такива са правилата на научното дирене, на дискусията, на спора, на решаването на конфликта, на постигането на съгласие, на оценка на резултата от дадено действие.
Нужни са постоянни усилия
Да изведеш тези правила, някои от които впоследствие са закрепени в закони, никак не е лесна работа. Още по-малко лесно е те да бъдат постоянно прилагани. Усилието е огромно и изморително. От време на време се появява изкушението то да бъде прекратявано.
Вместо да се учим на правила, т.е. да сдържаме своите щения, няма ли да е по-добре да "изразяваме себе си"? Вместо да спорим по сложни правила и да сме готови накрая да отстъпим от собствената си позиция - не е ли по-"истинско" да напопържаме отсрещната страна, да я обявим за идиот и да се откажем от правенето на каквото и да е?
Такива неща вече са се случвали. Отслабването на просветното усилие в края на 19-ти век дава като резултат две световни войни, болшевизма, фашизма и нацизма, с има-няма 60 милиона убити човешки същества. Отслабването на това усилие в края на 20-ти век доведе до т.нар. "Ислямска държава", талибаните, Тръмп, Путин и войната в Украйна.
И до онова всеобщо опростачване и освинване, което наблюдаваме у нас всеки ден по всички публични места: мутри контролират плажовете и курортите; мутри контролират улиците и пътищата; мутри-държавници всекидневно проповядват, че няма нужда от изтънченост и цивилизованост, а само от сила, наглост и тарикатлък.
Каква е истинската цел на образованието
Ако не искаме украински тип война по нашите земи след 10-15 години, наложително е още сега - веднага да бъде възстановено просветното усилие в училищата, в университетите, в медиите. Като начало е добре да се уточни, каква е целта на образованието. Тя не може да бъде някаква утилитарна глупост като например "подготвянето на кадри за пазара". Пазарът, като иска кадри, да си ги подготвя. Аз не съм пазарът. Аз съм обществото и имам друга заръка към образователите.
Единствената възможна цел на образованието е да бъде помагано на подрастващите да разберат защо е по-добре да се живее в съгласие и сдружение, а не в насилие и жестокост. Целият преподаван материал трябва да бъде насочен натам. И не става дума за откриване на топлата вода, а за припомнянето на добре забравеното старо. Учебниците в стара Европа са били подчинени именно на тази цел след края на Втората световна война и докъм края на 20-ти век. Намираме, адаптираме, ползваме.
Добре е да се действа веднага, за да не се налага някой ден да коментираме новината, че средношколец - син на квартална мутра, е убил на улицата професор, защото онзи се е обърнал към него с "Вие, уважаеми младежо". |
| Гордостта от себе си е заместена от гордостта от племето |
__ 27 __
02/11/23
21:05:34 |
Причините, поради които хората започнаха да изживяват себе си като членове на враждуващи племена, са все така мистериозни. Беше време, когато хората търсеха признание като отделни индивиди, със своите собствени качества и постижения. Както каза в средата на 1960-те години Мартин Лутър Кинг: "Имам мечта: моите деца да бъдат съдени не по цвета на кожата си, а по това, какви хора са". Ние обаче живеем във време, в което хората вече не искат да поемат подобна отговорност лично за себе си. Искат да са част от някакъв колектив - кошер, мравуняк, стадо, глутница, племе.
Особено ясно това личи в разликите между снимките, правени из улиците на арабските столици през 1960-те и 1970-те години, и образите от същите тези улици днес. Навремето жените и мъжете там изглеждат като своите връстници из цялото северно (християнско) полукълбо. Те искат да бъдат разпознавани като индивиди, да бъдат хвалени за собствените си постижения и осъждани за собствените си провали. Това са бабите и дядовците на днешните мюсюлмани, много от които на свой ред шестват из улиците си като взаимнозаменяеми създания (жените дори изглеждат еднакво), отдавна отказали се да бъдат индивиди, потънали в топлото блато на колектива. Те вече не искат да бъдат признати или осъждани като индивиди; те искат признание като част от племе. Същото, макар по-малко видимо, правят много от днешните обитатели на северното полукълбо - онези, които говорят не за права и свободи, а за "Бог, семейство, отечество". Гордостта от себе си бе заместена от гордостта от племето.
Кога започна всичко
Горе-долу знаем кога това стана видимо: след Ислямската революция в Иран от 1979 година при арабите и след 11 септември при християните. Знаем и кои хора са особено податливи: уплашените, бедните, неинтегрираните, обидените. Не знаем обаче отговора на големия въпрос: Защо?
Отговорът на големите въпроси обикновено се оказва заровен в света на големите мисли, а тях можем да намерим предимно на терена на философията. В случая - при философите от класическите времена на Просвещението и най-вече при Хегел.
Когато Хегел започва да публикува своите най-влиятелни книги, философията е разделена на две.
- Едната група, следваща Кант, твърди, че обществото е просто сбор от свободни индивиди, които вземат своите решения сами и носят отговорност за техните последствия.
- Другата група, водена от Фихте, твърди, че хората не живеят в индивидуалистични общества, а в "народни култури", всяка от които има собствен облик и хората са представители именно на него, а не толкова на себе си.
От първата група произлезе либералната демокрация, в която продължаваме да живеем, поне като законодателство и институционално устройство. От втората група се родиха днешните популистки (всъщност провинциални) национализми.
Още през 1807 година обаче Хегел предлага трета позиция. Тази позиция е въплътена в концепцията за "признанието". Хората, казва Хегел, са много повече от това да бъдат просто представители на народната си култура: те все пак са рационални и свободни същества, а следователно - индивиди. Но те не взаимодействат на принципа на сблъскващи се и разпиляващи се билярдни топки. Те все пак формират общности, стъпили върху взаимното признание.
Това признание е съединителната тъкан именно на модерното общество, в което всички са свободни и следователно равни. Няма как да има признание между господар и роб (или обратното), тъй като те не са равни. Аз знам, че съществувам по един значим начин едва тогава, когато намеря доброволно и свободно изразено признание от страна на някой, който е като мен - нито ми е господар, нито ми е роб.
Така формулирана, концепцията за признанието уточнява и прави по-влиятелна идеята, развивана още от Аристотел и от Адам Смит, че в основата на обществото е симпатията между хората и готовността им да си помагат без мисъл за печалба. Там, където подобна симпатия отсъства - там няма общество, а перманентна война на всеки срещу всеки. Крайната спирка по този маршрут са днешните Сирия, Сомалия, Русия и подобни.
"Ти ще си някой, с когото ще можеш да се гордееш"
Като всяка особено удачно формулирана идея, концепцията за признанието поражда собствена обществена реалност - онова общество, което нарича(х)ме "меритократично". Едно меритократично общество ни съобщава следното: "Ти, както и всички останали хора, имаш цял набор от качества, свойства и потенциали. Ако положиш съответните усилия и ги развиеш, ще постигнеш успех. С успеха ще дойде признанието. Ти ще си някой, с когото ще можеш да се гордееш".
Доста хора в последните години пишат за "края на меритокрацията". Според тях тази обществена реалност приключи, когато хората се усетиха, че колкото и усилия да полагат, винаги ще има малка група други хора, които ще са родени с привилегията да полагат по-малко усилия, но да постигат много повече. Тезата е, че така измаменото мнозинство някъде в края на 20 век се е обидило на привилегированото малцинство. Отказало се е да следва меритократичната идея за постигането на индивидуален успех и признание и се е вляло в най-близко намиращия се колектив, обикновено - религията, етноса или националността.
Нещо такова наистина се случи в последните 20-ина години, но не съм сигурен, че причината е обидата на полагащото усилия мнозинство към привилегированото малцинство. Доколкото мога да се ориентирам, става дума за сравнително внезапно (т.е. в мащабите на историческото време) решение от страна на мнозинството да прекрати полагането на усилия.
Да престане да търси признание на собствените постижения на принципа "Аз съм Иван и се гордея със собствените резултати"; и да се отдаде на безкрайно по-лесното търсене на признание като част от племето - признание, което не изисква полагането на собствени усилия: "Аз съм никой и не съм постигнал нищо, но се гордея, че съм българин и освен това Македония е наша".
Наложително е да направим нещо преди племената, на които сме се разделили, да се сбият помежду си и да отпочнат онази "война на всеки срещу всеки", която настъпва при липсата на общество. А за да разберем, какво трябва да правим, първо трябва да уточним причината за отказа от меритокрацията, т.е. от овеществената Хегелова концепция за признанието.
Ако са прави мнозинството от пишещите по темата, виновни са малцината привилегировани, които обезсмислят самата идея за постижения чрез собствени усилия. Какво обаче действие би следвало от подобна констатация? Ясно е какво: да премахнем привилегированото малцинство, за да не дразни останалите. Да, това малцинство - онези 10 процента, които контролират по-голямата част от глобалното богатство - е ужасно дразнещо. Но човечеството вече се е опитвало да постигне справедливост за мнозинството чрез премахването на дразнещи малцинства и резултатът винаги е бил катастрофален за всички замесени.
Според мен няма нужда да се стига до повторение на подобни катастрофи, тъй като причината не е в 10-те процента. Те просто се възползваха от бъркотията, за да увеличат богатството си за сметка на мнозинството. Самата бъркотия обаче беше причинена от внезапния отказ на мнозинството да продължи да полага усилия.
За ролята на образованието
Признание е възможно само между индивиди, които са в равна степен свободни и рационални. Според Хегел рационалността и свободата не се случват от само себе си. Самите те са продукт на поколения положени усилия. А всяко нещо, постигнато с усилия, изисква още усилия да бъде поддържано. Отслабнат ли усилията, постигнатото се разпада. А според всички сериозни философи от Платон насам усилията, необходими за формирането на хора, разбиращи защо трябва да се полагат усилия, е въпрос на образование и на възпитание. Тук е заровено кучето.
През 1990-те години се случиха две катастрофи в образованието. В бившия т.нар. Източен блок то просто се разпадна. След края на "реалния социализъм" никой не знаеше какво трябва да научават децата и с каква цел. Затова по-късно образованието деградира до национално-племенни крясъци, подтикващи към враждебно и племенно поведение. Домашното възпитание също се разпадна, тъй като старите ценности изтляха, а онова, което ги наследи в реалния живот на хората бе господството на грубата сила, нахалството и простащината - "мутренското десетилетие" на 1990-те.
На Запад образованието не се разпадна, но мутира, промени самата си същност.
Още от времето на Платоновата Академия е ясно, че образованието има за цел постигането на две основни неща: първо, снабдяването на младия човек с достатъчно знания, нагласи и навици, за да може да постига целите си, да гледа семейство и управлява стопанство по един разумен начин; второ - снабдяването на младия човек с достатъчно знания, нагласи и навици, за да може да води добродетелен живот, полезен не само за него, но и за общността.
Накратко: ако рационалността и свободата са плод на усилия, то образованието е теренът на тези усилия. Там се формира типът човек, способен да полага именно тези усилия. Преди да изградиш свободно и рационално общество, трябва да изградиш свободни и рационални (и добродетелни) хора.
И така - до към 1990 година. Някъде там образователите на Запада внезапно решиха, че децата нямат нужда от изграждане чрез полагането на усилия. Те са си готови. Таман са си такива, каквито са. Целта, видите ли, на образованието било децата да "изразяват себе си", да се "чувстват щастливи" и пр.
Никой не е щастлив, нито изразява себе си, когато кълве синуси и косинуси. Напротив: това е огромно усилие, носещо тежко нещастие за 11-годишните си жертви. Но то има цел. Тя не е да станеш царят на синусите и на косинусите, а да настроиш разума си по такъв начин, че впоследствие да избираш да постъпваш разумно и отговорно тогава, когато по-лесно ти изглежда да постъпиш неразумно и безотговорно.
Този импулс няма да тръгне от българските земи
Лечението на "болестта" днес е очевидно: Да бъде възстановена онази идейна, политическа и стопанска структура на обществото, в която полагането на съответните усилия да може да бъде легитимирано като магистралния път към постигането на признание.
Кой трябва да поведе този процес? Отговорът е очевиден: образователите, политиците, медиите. Като гледам обаче как тези дни много от тях в България се упражняват по темата "машини и кодове", опаковани като някакви врагове на българщината - поне за мен е очевидно, че този импулс няма да тръгне от българските земи. |
|
