Ресурсбук България. Данни за избрано лице

 

Ясен Бориславов

Публицист, журналист, колумнист на в. „Сега“, историк на българския периодичен печат и доцент по история на българската журналистика в Софийския университет „Климент Охридски".

Други подобни ресурси
Лица:     Радио,Телевизия
Сайтове: Медии, телевизии, радия


 
  Снимки на лицето
 
 
  Месторабота
 
  Фирма:  
  Длъжност:  
  Телефон:  
  E-Mail:  -
 
  Идентификация
 
  Титла:
  Професия: Журналист
  Основна дейност: Информация,Реклама
 
  Линкове към Ясен Бориславов
 
W18 Информация, Реклама Фирми Раздел    
W15 Информация, култура Стоки Раздел    
W15 Информация, справки Сайтове Раздел    
 
  Списък на сайтове администрирани от лицето
Име на сайта Категория на сайта Дата Детайли
Виж :
 
 
 



 
 
 
Google
 
 
 
 
ДЕТАЙЛИ, НОВИНИ И КОМЕНТАРИ
 Хитроумен план ли е дилетантщината на ИТН?    
__ 1 __

05/08/21
20:54:20
Има ли дълбок замисъл в дилетантщината на хората около Слави Трифонов, някакъв скрит за широката публика хитроумен план, който като Deus ex machina внезапно да предложи решение на силно заплетената и заредена с драматизъм политическа ситуация и в края на спектакъла публиката да се разотиде доволна и успокоена, преживяла катарзис, казано с езика на Аристотел. Защо точно Аристотел? Защото е философ, а цитирането на философи може да се окаже модно в близките седмици. Но не би трябвало да се забравя, че "катарзис" е също така и понятие от психотерапията - освобождаване на дълго потискан афект. Някои поведенчески прийоми сред лидерите на "Има такъв народ" (ИТН№ могат да предложат хоризонт и за подобна интерпретация.

Дотук политическата и анализаторска говорилня, както и отделни стъпки на ИТН, очертават

три възможни тълкувания на събитията на политическия терен:

1. Слави Трифонов и антуражът му в ИТН са напълно дезориентирани в актуалната политическа ситуация. Действията им са хаотични и по метода на пробата и грешката се опитват да разберат как точно работи това нещо, наречено "политика". Като дете, което си е свалило нова компютърна игра, но няма търпение да изучава демоверсията.

2. Инфантилизмът в поведението им е плод на нарцистична самоувереност, че "суверенът", както те наричат предимно своите избиратели, ги е натоварил с месианска задача - да разомагьосат страната, да я извадят от хватката на корупцията и квазидемокрацията и най-после да я изведат на пътя на икономическия, политическия и морален просперитет. Но магията на промяната може да проработи само ако свършат цялата работа сами, ако поемат цялата отговорност, а останалите играчи на терена сляпо ги следват и вярват в добрата им воля и най-вече в интелектуалните и морални качества на Слави, Тошко, Филип и т.н.

3. Зад хаотичните им стъпки прозират дългите сенки на групи и интереси, които не желаят промяна, особено в съдебната система и особено след като служебният кабинет показа, че промяна е възможна, как трябва да се направи и в каква посока да продължи. Прозират стари връзки и контакти, стари и по-нови дружби и предложения, на които не може да се откаже. Сега не може.

Обикновено в такива случаи истината се оказва сложно заплетена в трите възможни тълкувания на ситуацията. Впрочем има и четвърто. Слави няма никакво желание да управлява (не че и може с 65 гласа в 240-местен парламент), но иска някой друг да е виновен за очертаващото се политическо фиаско на ИТН. Неговите избиратели са като армията на Бранкалеоне, искат всичко и веднага и Слави вероятно си дава сметка, че може само да им го обещава, но не и да им го даде. Става дума предимно за млади, импулсивни и първични хора без някакъв идеологически профил, които силно любят и мразят.

Досега са любили. Очертава се скоро да мразят.

Слави е изцяло медиен продукт, какъвто впрочем беше и Бойко Борисов, преди да стисне ръчките на властта. А и дълго след това. Лидерският екип на ИТН изглежда ще се окаже жертва на телевизора. Да живееш двадесет и повече години в телевизора, произвеждайки сатира за всички и всичко, кога сполучлива, кога не, и периодично редувана с назидателни проповеди, да се къпеш в масовата обич на онези, които разсмиваш, забавляваш с песни и балет или поучаваш, всичко това няма как да не води до известна обърканост в усещането за реалност. Дългото пребиваване в телевизора явно създава чрезмерно чувство за собствена значимост.

Освен това да иронизираш властта, която и да е тя, е по-лесна и по-удобна позиция, отколкото да си властта. Тогава трябва да приемаш хладнокръвно или с усмивка иронията към тебе. И по възможност да не я храниш с поведението си. За нарцистични натури това е не просто трудно, а болезнено и дори драматично. Особено когато трибуната е "Фейсбук", а там ирониците са твърде много и често са по-талантливи от сценаристите на Слави. Ще спестя примери, защото са много. Ще спомена само как само за няколко часа Пламен Николов стана Сламен Николов.

Хората от ИТН явно не се справят в новата си роля

Жанрът не им е познат. Не го владеят. Позицията "ние сме несистемни и няма да играем по вашите правила" е несъстоятелна. В политиката има някакви обективни правила, нещо като природните закони. Например няма как от числото 65 да направиш 121 без подходящо поведение, дипломация, комуникативност и някакво убеждаващо въздействие. Нормален човек би ли поканил антисистемен електротехник да му монтира бойлера?

Вирнатата физиономия на Тошко Йорданов, както и файтонджийските бакенбарди на Филип Станев няма как да не пораждат ирония. Би могло, но при друго поведение. Да избираш премиер в ТВ кастинг за политици, както се избират участници в "България търси талант" няма как да не предизвиква смях. Да предложиш сериозно такъв премиер на фона на сегашния служебен кабинет прави смеха саркастичен, ако не и сардонически. Някой може ли да си представи как премиерът Стефан Янев се явява на кастинг за политици пред смръщения поглед на Слави? Или Бойко Рашков, Христо Иванов, Татяна Дончева и нека да не изреждам. В политиката единствен кастинг е самата политика, управлението. Няма по-ефективен кастинг.

Да отбягваш всякаква публичност с аргумента, че ти било писнало за двадесет години всяка вечер да си в телевизора и спорадично да пускаш във "Фейсбук" някакви несръчно заснети монолози от диван по тениска, е меко казано несериозно дори за антисистемен политик. А да те интервюира най-близкият ти политически сътрудник, човек, който дълги години е наливал думи в устата ти, няма как това да не буди весело недоумение. Особено когато политическите послания са поднесени в естетическата стилистика на късния Бойко Борисов.

На този общо взето не твърде весел политически фон най-щекотливият въпрос е дали в тази ситуация ще може да се състави правителство. И кой ще приеме ролята на миманс в театъра на дилетантите? Кой ще зажуми пред надничащите зад кулисите дълги сенки? Големият проблем е, че служебното правителство вдигна много високо летвата и за хората на ИТН изглежда невъзможно да я прескочат. Могат само да минат под нея с високо вирнати глави, понеже са антисистемни играчи, но след това едва ли някой ще ги приема сериозно. Дори и доскоро да ги е приемал.
 Какво иска президентът? И какво може да получи    
__ 2 __

16/09/22
17:12:20


Няма никакво значение дали снимката от 6 септември на клекналия български президент в скута на посланик Митрофанова (този път в бяло за контраст) е резултат от коварно обмислен мизансцен или случайност. (Лично аз бих заложил на първото.) Сигурно е, че тя ще го преследва до края на втория му мандат, когато и да е той. Обяснението е просто. В съвременния свят образът е много по-въздействащ от словото. Бил Гейтс със спринцовка между зъбите въздейства по-силно от всички рационални аргументи, че чипирането с ваксина е глупост.

При президента Радев, обаче, образът се яви като илюстрация на поведението му през последните шест месеца. Оттам и поразяващата му сила.

След руското нахлуване в Украйна сякаш някой подмени българския президент. Липсата на ясна пронатовска и проевропейска позиция смъкна доста от политическото му тегло. Продължи да олеква покрай темата "Македония", а свалянето на правителството, в което несъмнено имаше роля, задълбочи още повече политическото му смаляване. Явно се опитваше на всяка цена да замаже "провиненията" на кабинета "Петков" пред Русия. Провиненията бяха:

1. На шантажа на "Газпром" със спирането на доставките отговори с бързо и прагматично решение до идната пролет с перспектива да бъде трайно и

2. Изгони 70 руски шпиони. Иначе казано, счупи парадигмата на традиционните българо-руски отношения - "Курица не птица, Болгария не заграница".

Тъкмо проявеното национално достойнство стана причина правителството да падне.

Енергичните, дълбинни и някак твърде нервни промени в държавната администрация, които служебното правителство направи, пораждат логичен въпрос - какво всъщност иска президентът Радев? Защото поведението на служебния кабинет издава очакване (или надежди) за по-дълго управление от оставащите три седмици до 2 октомври и около месец след това. А и тези министри са просто негови чиновници. (За разлика от предишни служебни кабинети.)

Те първо обявиха всичко направено от Петков за хаос и потенциална катастрофа, за което тон даде Радев. После много бързо успяха да създадат истински хаос около газовите доставки. Провалиха оставено готово решение със седемте танкера и опитаха с процедурни машинации да провалят и гръцкия конектор. С приказване на глупости и други действия успяха да злепоставят България при евентуален арбитраж за нарушения договор. С унизителни постъпки опитаха да възстановят доставките от "Газпром" и след като получиха оттам хубав ритник, се заеха да вършат отново онова, което предишният кабинет беше свършил.

В суматохата президентът Радев прескочи до Абу Даби, май да преговаря за газ, и се върна с бодър разказ за зелен водород, който България може някога да произвежда. Като командирован от списание "Космос". (Преди две години правителствен самолет пак ходи дотам за нещо и се върна с фурми. Сега само с идеи.) После прие новите шефове на "Лукойл", без да е ясно защо, и похвали служебното си правителство за свалените котировки на петрола на световните борси - тарикатлък от политическия арсенал на Борисов.

Та какво точно иска Радев? Да спечели изборите? И работи за резултат, който да го постави в най-изгодна позиция? Т.е. резултат, с който не може да се състави правителство, отново да управлява той чрез служебно и така да трупа легитимност отвъд конституцията, но наложена от обстоятелства. На които сам помага. И което в перспектива да компрометира парламентарната демокрация и да направи някаква форма на президентска република приемлива.

Този мач е игран през 1934 г. и резултатите са известни. Това е и песента на двата президентски славея - Слави Василев и Слави Трифонов. Това е и ролята, която съзнателно или не, ще изпълнят "Има такъв народ" (ИТН), партията на ген. Янев и "Възраждане". В президентския отбор този път са също ГЕРБ и ДПС независимо от предизборната им риторика. За ГЕРБ думите никога не са имали някакво значение, а за ДПС всичко е въпрос на пазарлък.

Поведението на президента може да е движено и от друг мотив. Да отмъсти на Петков и Василев, че отказаха да блестят с неговата светлина, а тръгнаха по свой път, защитавайки идеи и програма, заради които бяха приели да влязат в предишни служебни правителства. Иначе казано, честолюбива реакция, която не прави чест на един президент.

Съществува и трета евентуалност, най-често коментираната. Влизайки в политиката, да е получил предложения, на които да не може да откаже и да е поел ангажименти, които не може да не изпълни. Което Митрофанова месеци наред сякаш се стреми да потвърди. Ако Радев наистина е руски агент, все пак изглежда странно, че Русия така грубо го злепоставя. Всъщност не е странно. Снимката с клекналия президент пред бялото костюмче е послание към онези посланици, които не отидоха в Пловдив. Посланието е: "България е наш протекторат, независимо къде членува. Преглътнете го и свиквайте". Грубичко, по путински.

А може и трите причини да са валидни по малко, както често се случва.

Основното подозрение е, че президентът заедно с откровените руски проксита работи за промяна в геополитическата орбита на страната. И предстоящите избори са повратна точка за обръщане на държавния курс.

Да се тласка страната към руската орбита и то точно сега, когато Русия е пред катастрофа, изглежда меко казано глупаво. И безотговорно. Пък и отвъд правомощията на президента.

Русия не може да спечели войната, която Путин й отвори. Това стана ясно още през пролетта, след като замисленото като блицкриг нахлуване не успя. Докато цивилизованият свят е срещу него и подкрепя Украйна, няма как да победи. Още по-малко може да наложи фантасмагории като Евразия и "Руский мир" на Европа. Путин в момента е горе-долу там, където е бил Хитлер към края на 1943 г. По-вероятно е след войната от Русия да се отделят и други нейни сателити. Путин е в края на пътя си и какво ще стане след него, е въпрос, който занимава целия свят. И в тази ситуация да се привързва политически българската баржа към руския кораб, без да е ясно дали ще плава, докога и накъде, изглежда абсурдно, че и престъпно.

На Русия й предстои да се качи на по-висок етаж на културата и цивилизацията. На руснаците им предстои да видят и да осмислят това, което са направили със своите братя в Украйна, предстои им дълго да носят позора, в който Путин и неговото обкръжение ги въвлякоха. Предстои им да живеят с Каиновия грях.

Това няма нищо общо с руската култура, с която обсебени от сантиментално русофилство хора опитваха да притулят руското варварство. Чехов и Чайковски нямат нищо общо, но имат общо онези 70 или 80 процента руснаци, които безвъпросно подкрепят Путин и живеят буквално зомбирани от официалната руска пропаганда, въздигаща някаква въобразена руска изключителност по-високо дори от живота като най-великото тайнство на вселената. ("Защо ни е свят без Русия!").

И всичко това буквално заради нищо - заради маниакалното желание на един малък човек да изглежда като велик държавник. Прищя му се да е Петър I, а се получи Иван Грозни. Да се твърди, че "тази война е събитие с метафизичен характер", което повечето хора не разбирали (Я. Дачков), е претенциозна интелигентска щуротия.

На Русия й предстои да престане да граничи с Бога (според красивата и нищо незначеща фраза на Рилке) и след като види ада, който сама създаде за Украйна и за себе си, да се прибере в своите реални исторически и морални граници.

Какво следва от всичко това за България?

Трите десетилетия на т.нар. преход произведоха две водещи електорални нагласи. Условно може да се нарекат и поколения, макар че не точно възрастта чертае границата между тях.

В първата са хора с консервативна нагласа, вече примирени с живота, който им се поднася, посвикнали с нищетата си, с ограничени житейски очаквания и цели като умерен битов просперитет, без мечти и без въображение за изпуснатите възможности (лични и общностни) поради мафиотското управление. Хора без ясна представа как точно корупцията произвежда къдрави магистрали и всеобща бедност, но завистливо взиращи се в чекмеджетата, които тя пълни. За тях власт и далавера са синоними, а Баце и Слави определено ги кефят като поведение и като образи на успеха.

В консервативната полоса са и българските русофили-путинисти. Тяхното безкористно русофилство (користното е отделна тема) е някаква религиозна обсесия, специфично български емоционален атавизъм. Наследено от Възраждането, то не е рационално мотивирано, но пък е живо. То е убеденост, че Русия,("туй име свято, родно, мило. То бива в мрака нам светило") е права, дори когато се отнася варварски с най-близкия си народ.

На другия полюс са хора, които макар и в зряла възраст търсят някакъв реванш за ограбената част от живота им. И вярват, че страната не трябва да излиза от коловоза на модерните и цивилизовани държави, каквато Русия на Путин определено не е. Това са също млади хора, които живеят с ритъма на западния свят, учат или са учили в чужбина, знаят по един или повече езици, хора с друг манталитет и по-друга култура, изпитващи непоносимост към тарикатския примитивизъм и към политическото кредо "аз съм прост и вие сте прости". Хора, опитващи се да живеят с радостите на чистата съвест, приличието и почтеността.

Има и трета голяма група, най-голямата, на негласуващите. Но този път е възможно и важно тя да се смали.

Въпреки десетките партии изборите предлагат две алтернативи. Песимистичната е България да продължи да живее като ленива провинциална периферия, обладана от корупция, формално принадлежаща към ЕС и НАТО, но без Шенген, (или изцяло извън тези структури) все така бедна, гледана с недоверие от своите партньори, с политически елит подмолно или открито обслужващ руски интереси.

Оптимистичната възможност е да избере свободния и цивилизован свят, към който, макар и с уговорки и известна неувереност, тя все пак принадлежи. Да се модернизира, да реформира (т.е. да декриминализира) институциите си и най-вече съдебната система и постепенно да се доближи до стандартите за живот на водещите европейски страни.

Ако въпреки силните проруски тежнения на политическия терен България все пак избере оптимистичната версия за своето бъдеще, светлината пред мрака, цивилизацията пред варварството, а Русия приеме поражението и започне да се събужда от кошмарния сън, дали след всичко това ще бъде възможно Радев да продължи да бъде президент?
 
  Задай въпрос, добави коментар >>> Отвори формата за текст    
 
Избери оценка:   2 3 4 5 6    
 
  Брой посещения:  292       Гласували:  0     Оценка:  0.00                Последна редакция:   05/08/21