Ресурсбук България. Данни за избрано лице

 

Фердинанд I Български

Фѐрдинанд I, роден като Фердинанд Максимилиан Карл Леополд Мария Сакскобургготски е княз на България – от 7 юли 1887 г. до 22 септември 1908 г., когато е обявена Независимостта на България, и цар на България – от 22 септември 1908 г. до абдикирането му на 3 октомври 1918 година. Той управлява България в продължение на 31 години и по този начин се превръща в най-дълго управлявалият монарх в Третата българска държава.

Той също така е известен като страстен ботаник, ентомолог и филателист.

Други подобни ресурси
Сайтове: Общество и политика


 
  Снимки на лицето
 
 
  Месторабота
 
  Фирма:  
  Длъжност:  
  Телефон:  
  E-Mail:  -
 
  Идентификация
 
  Титла: Цар
  Професия: Политик
  Основна дейност: Общество и политика
 
  Линкове към Фердинанд I Български
 
P5514 Симеон Сакскобурготски Политик София Виж  ~  
 
  Списък на сайтове администрирани от лицето
Име на сайта Категория на сайта Дата Детайли
Виж :
 
 
 



 
 
 
Google
 
 
 
 
ДЕТАЙЛИ, НОВИНИ И КОМЕНТАРИ
 Фердинанд е гарантът на българската европеизация до Балканските войни    
__ 1 __

10/07/21
22:56:24

През седмицата беше представена от издателство "Фабер" монографията на проф. Петър Стоянович "Пътят към София". Авторът представя непознат досега прочит на важни документи и факти от детството и юношеството на монарха до стъпването на българска земя на 26-годишния принц от Сакскобургготската династия, който е проявил куража да заеме българския престол във време, когато европейските велики сили повдигат рамене пред категоричния отказ на Русия да допусне избор на държавен глава на България от българите без нейна благословия. Книгата се появява в 160-ата годишнина от рожденията на цар Фердинанд.

Петър Стоянович е възпитаник на Университета във Виена. Професор и доктор на историческите науки в БАН. Преподавател в Софийския и Шуменския университет. Предишната му монография е е от 2017 г. със заглавие "Междуцарствието, кризата и битката за българския трон (1886-1887)",

В предишната ви монография представихте процеса на избора на принц Фердинанд за български княз, сега какво ви накара да се върнете по-назад, към детството и младостта на монарха?

- Върнах се още по-назад, за да потърся как е образован и мотивиран за високата роля, която се е надявал да играе. Защото той не е готвен за владетел на България, това става възможно едва през декември 1886, когато се среща с българската делегация във Виена. Но високото му светско и специално образование и военна подготовка са забележителни и за пръв път тема на публикувана у нас книга.

Образът на княз/цар Фердинанд в масовото разбиране е "мразения по дефиниция" държавник, виновен за всичко. Нуждаят ли се от прецизиране вините и причините за краха във войните?

- Образът на цар Фердинанд е някак обречен на негативни клишета. Провалите му във войните разбира се са безспорни, но също се нуждаят от прецизиране. Ние като нация сме длъжници на историческата истина, защото традиционно искаме да придърпаме към себе си всичко добро от епохата на строителството на съвременна България, необяснимо как забравяйки да споменем ролята на Фердинанд като първосвещеник на европейския ни олтар. Тоест в положителното него го няма, а политици, военни и интелигенция изграждат държавата. Дойде ли обаче негативното, същите политици, военни и интелигенция се правят на ударени и отказват да поемат каквато и да е отговорност за провала, избутвайки вината върху удобния жертвен агнец - Фердинанд. Сами разбирате, че няма как да е вярно, колкото и да им се иска на някои!

Заслугите на цар Фердинанд за европеизацията на България поне са признати?

- Периодът на европеизацията на България (1887-1912) е възхитителен като обем и изумяващ като динамика. За едни 25 години от османска провинция Княжеството става част от златната европейска среда. Практически във всички области на държавното управление и обществения живот навлиза една невиждана дотогава модернизация. Промените в армия, инфраструктура, образование, наука и култура, строителство и архитектура потвърждават ясната европейска ориентация на държавата. Без да е пряко натоварен или отговорен за този напредък, начело на процеса като негов ментор и гарант стои младият владетел Фердинанд.

Защо тази тема се докосва някак плахо от историците?

- Не само плахо, но - с малки изключения - и тенденциозно. Има някои преводни книги без особена дълбочина. А по време на комунизма така и така образът на Фердинанд беше официална боксова круша и отдушник за всички злини. Без да имам намерението да рисувам цар Фердинанд като добродушен симпатяга, какъвто и без това той никога не е бил, смятам, че като нация и ние като професионална гилдия дължим хладно проучване и обективен разказ за най- вълнуващото време на следосвобожденската държава - строителството на европейска България. Там своето задължително място вече е намерил и държавният глава Фердинанд I - независимо колко дълго ще ни отнеме да го признаем и приемем, напук на клишето.
 Откъс от заключителната част на Пътят към София    
__ 2 __

10/07/21
22:57:59

Въпреки сериозната подготовка за неясна владетелска мисия в бъдеще, на която в младежка възраст го подлага майка му Клементина, принц Фердинанд можеше да остане просто един висш аристократ, политик, дипломат, съветник. "Ако цар Фердинанд не беше държавен глава, то той с пълно основание и напълно заслужено би могъл да заеме катедра по история или по естествени науки в който и да е университет на света", но само това ли? Нека си представим още какъв посланик на или във велика сила, имперски наместник, възпитател на престолонаследници, изследовател, да не говорим за домакин на светски събития, би бил Кобургският принц ако не се беше възкачил на трона. Дори папа, по думите на кралица Мария Румънска.

Пътят на Фердинанд Кобургски към София е по-дълъг, отколкото можем да си представим. В най-голяма степен това се дължи за образа, който единият край на континента има за другия. Този образ някак по задание е погрешен или поне твърде изкривен. Възхищението и преклонението на Изтока към Запада има своите ясни основания, но и те бързо се приземяват след реалния контакт и (неминуемото) крушение на идеалистичното очакване от срещата с другия.

През 1887 г. българите виждат в лицето на Фердинанд своя новоизбран владетел, собствен княз, продължител на една прекъсната от османското нахлуване българска традиция. Колкото и малко да го познават, те са доволни да имат в негово лице параден знак на България пред цивилизацията, пред "Европата". Защото тогава Фердинанд още е чужбински, външен, на другите, а за българите е повече етикет, отколкото съдържание. Още с първите месеци българските граждани научават чрез владетеля си за една друга Европа, която не са и подозирали, че е възможна при тях. Но само две десетилетия по-късно тя им се случва, благодарение на общите усилия.

Западът традиционно пристъпва към Изтока с убеждение за своето превъзходство, изпълнен е с трескавото нетърпение да го цивилизова, като паралелно иска да се наслади и на авантюристичната му страна. Цялата философия и изкуство на Западна и Централна Европа през столетията след османското му откъсване са подчинени на този твърде обективен, но константен дисбаланс по отношение на Ориента (несправедливо обобщение на територия и население само по себе си).

Да се върнем отново не към елитарния Бърнард Шоу, а към популярния Карл Май - стожерът на приключенската литература за епохата, чиито романи възпитават между другото и западното отношение към земите оттатък линията на бозата. Героят на неговия Ориенталски цикъл, действащ в "земите на падишаха" (=азиатската провинция) е посланик на цивилизацията и истинската вяра, притежаващ уникални способности, катализатор и апостол на ред и справедливост, подпомаган от талантливи и сърцати, но несъвършени местни лица.

Кара бен Немзи е винаги начело. Той носи западни огнестрелни оръжия, чиито възможности са непознати в земите, през които преминава, т.е. има и това предимство по даденост. Броди от Сахара до Тракия и Албания, за да въздава справедливост; където се появи той, хаотичните местни дадености и неуредици намират своето цивилизовано (=европейско) решение.

Главният герой е млад, здрав и хубав немец. Придружава го туземецът- ориенталец Хаджи Халеф Омар, който е нисък и слабичък, макар и смел, прибързан, но и находчив, с нелечима страст към самохвалството. Част от мотивацията на добрите му дела е бакшишът. Благодарение на европееца Халеф успява да направи социална кариера, издигайки се от обикновен бедуин до шейх. Кара бен Немзи успява дори да го убеди в предимствата на християнската вяра и ценности; в края на пътешествието Халеф остава мюсюлманин само на думи, а по-късно дори конвертира.

Логично е да се гледа на процеса на европеизация на постосманските Балкани като на еднопосочен процес, особено в първите десетилетия след създаване на съответните национални държави. От друга страна, да се гледа на него през очилата на "Кара бен Немзианството" е погрешно в много посоки. То би принизило култиваторската роля на добрия пример до техническо подизпълнителство, каквото европейската идея не е. Освен това би отмахнала същностните позитиви на цивилизационното израстване, свеждайки го до колониализъм от първи вид. И не на последно място: би пропуснало да отбележи заслугите и ролята на местните духовни елити, които изнасят на плещите си процеса на модернизация и европеизация в края на XIX и началото на ХХ век. Защото ролята, мотивацията и присъствието на държавния глава като генетичен, физически и морален представител на цивилизована Европа е повече от видна и водеща. Но дори и той би бил безсилен да проведе дългогодишния процес на модернизация и промяна на мисленето в съответните държави, ако нямаше критична маса единомишленици и единодействащи от средите на техните общества.

Затова в преносен смисъл всеки извървява своя път към София - пътят към достигане на една европейска българска държава: от княза, през офицерите, учените и учителите, пионерите на инженерната мисъл и творците, до администрацията и селското население.

---

В оперативен план съгласието на Кобургският принц да се престраши да поеме неатрактивния български престол през 1887 г. е спасително за продължителните усилия на Регентството и правителството да опази държавата от чужда намеса и да я стабилизира на международния подиум. Това спасение за Княжеството, което се люлее между гражданската война и руската окупация на фона на съмнителните симпатии на някои от велики сили, на онзи исторически етап все още е механично. Но в годините на княжеското управление в България тепърва ще става ясна и съдържателната част от спасителното влияние на европейското у нас.

Съгласието на Фердинанд да оглави България не бива да се отдава единствено на някаква натрапчива амбиция за царстване на всяка цена или на неразумен авантюризъм: "() не може само от суетна тръпка, не може само от мания да създадеш династия, не може само от идеята да имаш ловна къща с градинка на Балканите, да се мотивира такъв смел ход на Фердинанд ()". Ако перифразираме помпозното твърдение на Макдоналд, че едно време прабългарите дошли на Балканите, за да влеят железен стимулант в славянската кръв, то и Кобургът идва тук - казано патетично , за да оплоди Ориента с европейското зачатие.

Последвалото четвъртвековното развитие на България в края на XIX в. до войните е неопровержим факт. То е своеобразно прераждане на страната чрез европейското, чрез модерното и напредничавото. И ако се спрем върху мирните години на управлението му (именно периодът, който разглеждаме), ще видим, че практически няма сфера на общественото, което да не е мотивирано и покровителствано от този владетел. Колкото и парадоксално да ни изглежда от днешна гледна точка, но ако царуването му беше спряло през 1912 г., Фердинанд I вероятно щеше да е обявен за най-великия модернизатор в историята на България и щеше да е национален герой, както отбелязват и водещи историци.

Набирайки скорост и сила, българското общество и все по-зрялата княжеска власт в България ще образуват един тандем за организационно, съдържателно, духовно и имиджово изграждане на една европейска страна - "една своеобразна европеизация на структурата на българската държава". Много ясна е посоката, в която още младият Фердинанд полага пътя на страната: "Нашата национална сила през петвековното робство не се е изродила, но се е още повече запазила и днес ние стоим гордо на така наречената врата на Балканите, за да претендираме с право за едно място в голямата европейска фамилия на културните народи".
 
  Задай въпрос, добави коментар >>> Отвори формата за текст    
 
Избери оценка:   2 3 4 5 6    
 
  Брой посещения:  315       Гласували:  0     Оценка:  0.00                Последна редакция:   08/09/21