Господин Радичков, вижда ли му се краят на теглото ?     |
__ 1 __
20/09/20
01:13:13 |
Припомняме това интервю на писателя Йордан Радичков отпреди 24 години. Сякаш днес е правено…
– Господин Радичков, вижда ли му се краят на теглото?
– За света не мога да говоря, но за теглото ни мисля, че ние, българите, тепърва ще има да патим. България прилича на един натъпкан с пътници влак, който се носи през дефилето. Машинистът често надува локомотивната свирка, за да придаде бодрост на пътуването. По пророците са се надвесили пътници и гледат навън. Някои от тях махат с ръце на работници по полето. Мнозина се взират далеко напред и с ужас откриват, че железопътният мост отпред се е срутил, а върху железопътното трасе са разпилени изкривени релси и железа.
Влакът продължава да се носи напред, подсвирквайки бодро. Пътниците се отдръпват от прозорците, споглеждат се и се умълчават. Някой пита с висок глас: „Този машинист не вижда ли, че мостът пред нас е паднал?“ Вместо отговор отвън се чува бодрото подсвиркване на локомотивната свирка и тракането на колелетата.
– И какво става по-нататък с влака и с пътниците?
– Не мога да ви кажа, защото и аз бях във влака и при падането му в пропастта съм загубил съзнание.
– Четейки поп Минчо, разбираме, че повтаряме дереджето си от края на миналия век – същите зулуми, духовно нищи мародерстват над българина… Защо според вас се въртим в омагьосан кръг толкова години?
– Защото ни харесва. Ние, българите, сме като долапчийски коне е капаци на очите. Въртим този разнебитен воден долап, наречен живот, и колкото повече го въртим, толкова повече ни харесва. Не мога да си обясня защо толкова бързо свикваме с неуюта си и със съдбата си на впрегатни добичета. Не знам кой друг народ би търпял това.
– Късметлии ли сме българите?
– Не сме късметлии, макар че се надяваме на късмета си. Но какъв късмет може да има народ като нашия, който живее на вересия, потънал е до гуша в дългове и чака някой друг да дойде да оправя работите му.
– Какво ви зарадва най-много през изтеклата година?
– Радват ме внуците, които щъкат около мен.
– А какво ви огорчи най-вече?
– Огорчава ме търпението на българина, който продължава да носи мълчаливо гнета на своите управници.
– В последното си интервю за „24 часа “ казахте, че ако трябва да излезете навръх Нова година с обръщение към българския народ, ще се обърнете с лице към него и ще помълчите. Не мислите ли, че някой все пак трябва да му заговори човешки?
– С настъпилите промени у нас ние така се разговорихме, че станахме една огромна говорилня, а народът си запуши ушите, за да не слуша. На народа си само можем да се поклоним и да му се извиним, че го оставихме да тъне в униние. Едва ли другаде по света има народ, изпаднал в такова униние, в каквото униние ние сме изпаднали!
– „Изглежда месия нам е нужен“ са ваши думи. Това ли единствено може да ни спаси?
– Времето на месиите е минало. Казал съм го прибързано. Все се надявам, че нещо в недрата на народа зрее и че един ден ще се покаже навън. Ако сме живи – ще видим какво е, ако не сме – децата и внуците ни ще видят.
– Способен ли е българинът да си даде, дето се вика, и сватбената халка, за да спаси хазната на отечеството?
– Мисля, че не, защото тази хазна му е чужда, както му е чуждо до известна степен и отечеството. Днес българинът е чужденец в отечеството си и оттам идват много от бедите ни.
– Униние се шири сред хората. Наемате ли се с едно изречение да повдигнете духа им…
– Не се наемам, защото не познавам такова магическо изречение Как се добива кураж отново, когато човек вижда, че всичките му гемии са потънали! Остава ни само да се лутаме по брега и да се поглеждаме враждебно. Когато човек губи, той става зъл и целият свят му е крив. Понеже нашите политици и управници продължават да се правят на разсеяни и да се държат тъй, сякаш нищо в България не се е случило, мисля, че по някакъв начин трябва да се развали рахатлъкът им.
Неотдавна бях за известно време в реанимацията на наша болница и една нощ си помислих, че вместо да лежим и пъшка ме, привързани с найлонови тръбички към банка с животоспасяващи течности и разтвори, не е ли по-добре да се вдигнем вкупом и да тръгнем из града да протестираме, понесли със себе си металните прътове, на които са окачени банките с животоспасяващите течности и разтвори.
Няма да скандираме, а ще минем мълчаливо покрай президентството, Министерския съвет и парламента, където ще спрем за по-продължително време. Ако излезе някой да ни попита какво искаме, ние ще кажем, че искаме всички да си вървят по домовете. България вече е разграбена и загробена и те няма какво повече да правят в тези учреждения, да седят вътре и да се спотайват като бълха в гащи. За да придадем по-голяма тежест на протеста си, ние ще започнем да късаме тръбичките, с които сме привързани към банките с животоспасяващи течности и разтвори…
Ония обаче ще продължат да се спотайват зад стените, а ние ще се приберем безславно в болницата, осъзнавайки с горчивина, че да се протестира в България е лудост. Управниците са убедени, че управляват добре, че не нарушават конституцията и шенгенските споразумения, не пушат в автобуса, както и на местата, забранени за пушене, спазват всички международни договорености. Каква хубава дума само – договорености!
– Какво може да се случи по-нататък?
– Какво може да се случи в една глухоняма страна! Нищо. Ние можем да живеем така чак до Второто пришествие, потънали в дълбоко мълчание. Дори да се полеем с бензин и да се самозапалим в знак на протест – това няма да стресне или да трогне никого. Ужасно е, но е така! Управниците мразят всеки протест или несъгласие, изказани по техен адрес, защото това разваля рахатлъка им. Горките български управници! Човек вече не знае кого по-напред да съжали – тях ли да съжали, или народа си да съжали, който продължава да стиска зъби и да мълчи?
24 часа, № 353, 24 дек. 1996 |
| Първият роман на Йордан Радичков с ново издание |
__ 2 __
18/05/21
22:25:51 |
"Всички и никой" - първият роман на Йордан Радичков от 1975 година и единствен текст на писателя с криминална тематика, излезе в ново издание.
Книгата, вдъхновена от истински събития, разказва за тихото село Разбойна, в което един ден е открит трупът на местен жител.
Назначеният да разкрие убийството Иван Мравов започва своето разследване в същия ден, в който в селото пристигат неконтролируем табор с конекрадци, съмнителни иманяри, една мечка, два диви вола и самият дявол, който се материализира с умряла сврака в ръцете си.
"Всички и никой" вдъхновява театралния режисьор Крикор Азарян за единствения му опит в киното и през 1978 година се появява едноименният филм с участието на Велко Кънев, Григор Вачков, Константин Коцев, Катя Паскалева, Тодор Колев и други.
Заедно с това първият роман на Йордан Радичков ражда и една история, която започва да обикаля из страната и придобива свой собствен живот като хора из цяла България свидетелстват за реалността на споменатата по-долу бележка.
Книгата започва с писмо от разбойниците от село Косталево, които споделят, че все по-често във вилните зони, собствениците на къщи оставят бележка до разбойниците: "Молим да не разбивате вратите и заключалките, във вилата няма покъщина!".
Отговорът на разбойниците, четлив и грамотен, винаги следва: "Има-няма покъщина, ние сме длъжни да провериме!".
Из "Всички и никой" от Йордан Радичков
Писмо на Амин Филипов, изпратено по човек до автора във връзка с ръкописа "Всички и никой"
Човек не може да върви гол, той има срамни части! - пишеше ми Амин Филипов по едного от своите хора. - Само истината може да върви гола, но колцина човеци са имали куража да я погледнат? Според мене адовете на човека са повече от райовете му, тайните повече от явните, изгарят го те постоянно и денонощно, затова ги той постоянно и денонощно крие от нас, както заграбено злато се крие в земята, без да се постави отгоре му никакъв знак.
Злодейците не поставят знакове върху тайните си съкровища, а когато умират, искат живите да поставят каменни знакове върху гробовете им. Ние обаче ще издириме и съкровищните места, и адовете, защото нищо не може да остане скрито за копачките на иманярите и защото водиме отподире си припадничави добитъци, и според предсказанието на припадничавия добитък се насочваме къде и как да копаеме.
Тъй ние открихме и оня тайно заровен човек, макар никой да не беше оставил знак отгоре му, а напротив - всички знаци бяха заличени. Лицето на тоя тайно заровен човек беше изгорено, убийците плиснали газ в лицето му и го подпалили.
И когато следователите попитаха убийците - мъж и жена - защо са плиснали газ в лицето и защо са го подпалили, ония признаха, че били чули, чели или видели по телевизията, че когато човек умира, той запечатва в очите си образите на хората около себе си и всичко видяно в последния миг на живота; или с други думи, той го фотографирва това, за да го отнесе със себе си за вечни времена. И ония, като се изплашили, че един ден властите могат да намерят убития и че в очите му ще видят кои са убийците, плисват газ върху очите му и го подпалват.
И като изгарят по тоя начин образите си, те го скриват в земята, а земята, преоравана от нас през целия ни живот, ни го върна обратно, за да бъде тоя човек погребан и да се тури каменен знак върху могилата му.
Жената, като видя всичко туй, обезумя, а ние с припадничавия добитък се взехме покрай водните воденици на село Разбойна, навлязохме в Кобилино бранище и навътре в гората открихме пещера и в пещерата намерихме скрити от някого кожени свитъци.
И нали нямаше никакъв белег оставен, а напротив, всичко беше затулено, не знаехме ние, че това са жития и страдания от времето на старите български царства, записани от калугери върху свитъците, скрити в пещерата по причина на чужди нашествия, и като не знаехме колко са те исторически поради нашето невежество, сметнахме, че нечист човек е укрил кожите, развихме ги, нарязахме ги още вътре в пещерата и направихме цървули от тях. И като се обухме в историческите цървули, щото всички до един бяхме обосяли от скитане, тръгнахме отново да търсим съкровищни места, без да знаем, че със съкровища сме обули нозете си и че по тоя начин сме станали още побоси. Амин!
Писмо на разбойниците от село Косталево, Врачански окръг, изпратено по пощата до автора във връзка с ръкописа "Всички и никой"
Че сме ние разбойници, както анонимно ни води милицията в своите строго поверителни списъци и е разпратила секретни инструкции във всичките си милиционерски участъци, по това две мнения няма, но нашето разбойничество е за поминък, а на гражданите вилите им не са за поминък, щото като ги ние питаме "За поминък ли го строите това?", те не знаят какво е поминък, защото на свой ред ни попитват: "Как така за поминък?" А че то не е за поминък, си личи не само като го гледаш от селото, ами чак от Дунава да го гледаш си личи, че тая крайградска зона, наречена вилна, няма нищо общо с поминъка, а с всичко друго тя има общо.
Истина е, че ние не пребъркваме всичките вили - те са на брой осем хиляди - плъпнали по Веслеца, по Станка и по Дъбника, а пребъркваме само онуй, което се набива в очите ни, което стърчи високо в лозето като гювендия и още от далеч ти вика: "Мене, чичко!" Е, как тогава да се не отбиеш от пътя си, как да не пребараш, значи, такваз вила и прочие, щом тя те мами и т.н.!
Истина е, че мнозина, щом оберат лозята си, за едно с гроздето вдигат и много покъщнина от своите вили, заедно с килимите и с полилеите, заключват с девет катинара вратите и ей такива големи табели окачват на вратите, като най-грамотно написват на тях и най-четливо с ей такива букви: "Молим да се не разбиват вратите и заключалките, във вилата няма покъщнина!"
Ние прочитаме и подписваме също така четливо и най-грамотно: "Има-няма покъщнина, ние сме длъжни да провериме!", и проверяваме, значи, и се оказва при проверката, че собствениците не пишат истината, ами обратното, тия надписи ги те турят за маскировка, да приспят нашата бдителност, да им повярваме и да отминеме, а някои предупреждават, че в двора има и куче. Ние обаче не вярваме на никакви предупредителни или грамотни надписи и независимо от това, дали има или няма покъщнина или куче, смятаме го за свой дълг да проверяваме, защото на нас това ни е поминъкът и щото сме убедени, че ако има задгробен живот, ние всичките ще бъдеме там - ония от крайградската вилна зона ще вървят преди нас и с ей такива големи букви ще пишат по вратите, че няма задгробен живот и има зло куче, а ние ще вървиме подир тях, значи, и ще дописваме: "Има-няма, ние сме длъжни да провериме!"
Ето по тоя начин ние и в задгробния живот ще си изкарваме поминъка! |
|
